— Но да допуснем, че не му се понравя? Както знаете, не обичам сляпото подчинение! А и не желая да бъда сватосвана.
— Но, дете! Почакайте. Императорът е видял достатъчно, за да знае как живеят хората в другите страни. Той знае, че сте възпитана във Франция и Америка… и сте дъщерята на неговата Женвиев. Не се безпокойте. Ще бъда до вас и ще му обясня всичко.
„Каквото и да стане — мислеше си Джини — вече избрах своя път.“
Тя пътуваше към Русия и бе загърбила всичко, което я свързваше с миналото.
31
Джини се бе облегнала на перилата на палубата и наблюдаваше как последните, прилични на перли остатъци от мъглата се стопяваха под лъчите на слънцето. Свежият бриз издуваше платната над главата й и развяваше меднозлатистите къдрици, около лицето й. Шхуната сякаш се плъзгаше по зелената повърхност на водата, а от двете страни на носа й се образуваше пяна. Мислите на Джини следваха вятъра, без да се стремят към нещо определено. Не желаеше да мисли.
— Добре ли спахте?
— О, да. Сиропът, който ми дадохте, действа чудесно. Тази сутрин се чувствам по-спокойна.
Граф Черников я дари с една от редките си усмивки.
— Добре, добре. Нали това искахме?
Един от моряците извика нещо. Подобно на всички останали, Джини също извърна глава: зад кърмата, далеч на хоризонта се мяркаха платната на някакъв платноход. Сърцето на Джини неочаквано и съвсем необяснимо трепна. Колко красив бе корабът и колко бързо летеше, въпреки внушителните си размери. Всяко от платната му бе издуто до краен предел.
Графът изрече мислите й на глас:
— Красив кораб с чисти линии, нали? Американски платноход, пътуващ за Китай.
Каква бе причината за неочакваното пробождане в гърдите й? Този маршрут бе много оживен. Невъзможно бе корабът да е „Зеленооката лейди“. Толкова скоро след освещаването му вече на път?
Междувременно… междувременно всички трябва да са узнали. Утешаван от Консепсион и гневен заради провалените си планове за отмъщение, Стив сигурно вече я бе прогонил от мислите си. За много хора това би било истинско облекчение.
Иван се приближи с походка на човек, който се шляе, умело справяйки се с люлеенето на кораба. Навик. Както винаги бе облечен безупречно, а на ослепителната светлина на утринното слънце очите му приличаха на бледозелени стъкълца.
— Възхищаваш се на спътниците ни, нали? Наистина е бърз. И въпреки че вече трябва да са ни видели, не промениха курса. Дали е просто липса на възпитание или зад това се крие нещо повече? Как мислиш?
Джини изненадана се обърна, така че да може да наблюдава другия кораб, който летеше към тях със застрашителна бързина. Спомни си прочетените във вестниците заглавия: „За сто дена от Ню Йорк до Сан Франциско…“
Най-бързите кораби в океана. Сякаш се състояха единствено от платна. Самият корпус се криеше сред разпенените вълни.
— Невъзможно! Вече са ни забелязали. Капитанът ще ни поздрави любезно и след това ще отбият.
Но така ли щяха да сторят наистина? Джини не знаеше откъде идва това чувство, но в начинът, по който платноходът следваше курса им, без нито за миг да се поколебае, ставайки все по-голям с всяка изминала минута, имаше нещо неумолимо, почти заплашително.
Чу Иван да се смее до нея и улови бледия блясък в очите му.
— Може би някой пиратски кораб? Тези американци… толкова недодялани, толкова изостанали от цивилизацията. Да се обзаложим ли, скъпа принцесо? Всичко, което притежавам… естествено срещу теб, какво друго? Имам усет за някои неща, а в случая… Е, чичо Дмитрий, защо е тази загриженост на лицето ви? Не искам да проявявам липса на уважение. Какво мислите вие?
Джини бе пребледняла. Тя се взираше в другия кораб, където между предната мачта и носа се забелязваха няколко малки флагчета.
— Далекоглед, бързо!
Докато Джини и Иван напрягаха поглед, някакъв матрос подаде на принца обкован с месинг далекоглед. Когато го свали, на лицето му бе изписана безмълвна усмивка.
— Можеше да се предвиди. Защо се уплаши да приемеш облога? Виждаш ли, току-що поискаха от нас да намалим. Искат да говорят с нас.
На борда настана объркване. Помощник-капитанът слезе от мостика препъвайки се. Лицето му бе поруменяло, а от устата му се лееше руска реч.
Единствено Иван изглеждаше напълно безучастен и невъзмутим.
— Мисля… да, мисля, че подценихме твоя готов на всичко съпруг, принцесо. И навярно вината е моя. Трябваше да наредя да го отстранят.