Сенатор Брандо се обърна така, че слънцето, греещо все по-високо в небето, да остане зад гърба му. Въпреки лошите си предчувствия той насочи цялото си внимание към двамата мъже, застанали само на няколко метра един от друг. На палубата на „Зеленооката лейди“ всички далекогледи, които можеха да влязат в употреба, следяха същата сцена, която изглеждаше почти нереална с примитивната си театралност.
И двама мъже бяха почти еднакво високи и с подобна физика, само по риза и панталони — Стив Морган, наемникът, превърналият се в милионер разбойник, който сега повече от всякога приличаше на корсар, със сабя в ръка, нозете леко разкрачени, а тялото измамно напрегнато, и принцът — издънка на знатен род, циник и авантюрист, по свой начин любител на приключенията, създаващ впечатление на човек сигурен в себе си и в оръжието си.
Едва доловима усмивка мина по устните на Иван, когато целуна дръжката на сабята си.
— На живот и смърт. До смъртта на онзи, който я заслужава! — подигравателно рече той.
През рамото на принца Стив улови измъчения, стъклено зелен поглед на Джини и й се усмихна саркастично. Не приличаше на жена, която е щастлива от вида на двама мъже, счепкали се на живот и смърт. Толкова жестоко хапеше устни, че изпод перлено белите й, подобни на мъниста зъби бе избила малка капчица алена кръв. Всъщност трябваше да я мрази — тази дива, побъркана, непредвидима фурия! Вместо това се бе оказал достатъчно глупав, да се дуелира за нея.
Поне омразата бе изчезнала от очите й. Изглеждаше измъчена… и нещастна. Как щеше да изглежда след това?
— Не искате ли да се сбогувате с някого? Никакви прощални думи?
— Оставям това на вас — напето рече той и съвсем инстинктивно напрегна нозете и тялото си. Присвитите му сини очи следяха тези на противника, търсейки да доловят в тях някакво движение.
Двубоят бе започнал.
32
По-късно Джини успяваше да извика в съзнанието си само откъслечни спомени: люлеенето на палубата под краката си, мириса от любимия тютюн на граф Черников и дори учестеното сърцебиене, подобно на удари от чук в гърдите й. Всичко това представляваше фонът, кулисите на звънтящия звук от сабите, скърцането на обутите в ботуши нозе върху дървената палуба и запъхтяното дишане на двамата мъже, които няколко мига подозрително се бяха дебнали, за да се нахвърлят в следващия момент един срещу друг. Свистящите остриета отразяваха попадналите върху им слънчеви лъчи.
Някакъв сън… кошмар! Без да забележи Джини бе започнала да трепери, сякаш обзета от треска.
Граф Черников прошепна с дрезгав глас:
— Иван е един от най-добрите фехтовачи, които някога съм срещал. Виждате ли — принцът тъкмо бе накарал противника си да се брани, отстъпвайки — той си играе с него!
Джини усещаше пръстите си така вцепенени, сякаш бяха от стомана. Тя стисна ръката на възрастния човек.
„О, Боже! Мили Боже!“ Нима се молеше? За кого? След думите на графа бе забелязала, че Иван се усмихва странно напрегнато, а Стив, който внимателно, но неизменно отстъпваше, се бореше за живота си.
Стив също го знаеше. Можеше прилично да борави със сабята, но нищо повече. А Сарканов, трябваше да му се признае, бе майстор. Стив изпитваше дори известно хладно възхищение от умелия начин, по който принцът го бе притиснал към парапета срещу слънцето. Всичко бе само въпрос на време, освен ако не му се удадеше да остане извън обсега на вражеското острие.
Видял, че противникът му е заслепен от слънцето и притиснат в глуха защита, Иван реши, че е настъпил моментът за едно първо кръвопускане, което той извърши с почти презрителна лекота.
Стив едва стискаше сабята в ръката си, докато принцът демонстрираше съвършените си умения. Искаше да докаже на присъстващите, че при желание още в първия миг е можел да сложи точка на всичко. Но той продължаваше да се дуелира, за да извади на показ колко недодялан бе този Стив Морган, когато станеше дума да се върти сабя, оръжието на благородниците. Но преди всичко искаше да даде време на Стив да изпита страх, да го накара с нарастващ ужас да тръпне пред последния, решителен удар.