А сега бе ред на сър Ерик Фадърингей, който ставаше все по-настоятелен. „Приятелите“ на Иван се държаха така, сякаш бяха в правото си да я отрупват с внимание, дори и против волята й. А Иван бе повече край игралните маси, отколкото в семейното ложе. Тя нямаше нищо против. Съвсем открито го бе признала пред Соня, когато мащехата й със загрижен израз спомена, че навярно сенаторът би трябвало да поговори с принца за нескончаемите нощи, прекарвани от него извън дома.
— Милата ми Соня! Не го прави. Както повечето европейци и Иван е свикнал да има свой личен живот, а аз нямам нищо против да прекарва нощите си с приятели.
„Но имам много против самите приятели“, мислеше си Джини, докато сър Ерик галантно й помагаше да слезе от каретата и двамата влязоха в театъра, където възнамеряваха да гледат онази шокираща постановка на „Камий“.
И понеже англичанинът седеше твърде близо до нея, Джини не можа да се наслади на пиесата, която се играеше на сцената. Още щом прожекторите изгаснаха, сър Ерик сложи ръка на облегалката на стола й, така че грубите му пръсти докосваха голите рамене на момичето. От време на време дори галеше с другата си ръка коляното й, шепнейки, че французойките били много по-светски жени от останалите и че той винаги много им се бил възхищавал. През антракта настояваше да й донесе шампанско и още преди да изпразнят чашите я покани на вечеря във великолепната си ергенска квартира в хотел „Балдуин“.
— Колко мило от ваша страна! Ще попитам съпруга си кога е свободен — с престорена наивност рече тя и мъжът придоби наистина разочарован и объркан вид. Какво ли бе очаквал?
— Сър Ерик, изглежда, е много впечатлен от теб — мимоходом отбеляза Соня, когато двамата се бяха върнали в дома на Ринкън Хил. — Задава разни въпроси и то съвсем неприлични! Джини… — Соня забеляза затворения и неочаквано хладен израз на лицето на доведената си дъщеря и прехапа устни. — Джини, защо ми е толкова трудно да разговарям с теб? Сякаш сме си съвсем чужди, а по-рано мислех… да известно време смятах, че сме станали приятелки. Джини, щастлива ли си всъщност? Баща ти и аз…
— … искахте възможно най-бързо да ми намерите добра партия и сега, когато го постигнахте, трябва да сте доволни, не съм ли права? — Джини бе уморена и имаше главоболие от изминалите напрегнати часове и многото изпито шампанско и затова бе прекалено чувствителна. Цяла вечер се питаше какво прави тук. Играеше някаква роля и се преструваше, че живота, който води е тъкмо този, който винаги е желала. Преструваше се, че това е щастливият край на нейната приказка.
— Джини! — от широко отворените сини очи на Соня струеше смайване и болка. — Вече изобщо не те разбирам! Всичко, което желаехме, бе да си щастлива, знаеш го! Толкова романтично ми се стори, когато Иван се влюби в портрета ти. А когато се върна вече омъжена за него, след като той толкова бързо и неочаквано бе поискал ръката ти, всички ние мислехме…
— И защо сега ви обзема съмнение?
— Аз… — Соня безпомощно протегна ръце — … не зная. Само че… Иван толкова често те оставя сама. А и ти не си вече момичето, което познавах! Понякога имам чувството, че умишлено си издигнала стена помежду ни, и все пак чувствам…
Джини направи опит да се усмихне.
— Вече е късно. И двете сме уморени, може да си кажем неприятни неща. Шампанското винаги ме прави нетърпелива и избухлива, разбираш ли? А и не съм свикнала да бъда разпитвана.
Соня се изчерви и не продума нито дума повече. Тя отстъпи, проследявайки с поглед Джини, която се отправи към стаята си по застлания с килим коридор. След миг вратата хлопна зад младата жена. Въздишайки и с приведени рамене, Соня се прибра в стаята си, където съпругът й вече я очакваше.
— Е? — попита Уилям Брандо, въпреки че един-единствен поглед към лицето на съпругата му бе достатъчен, за да разбере, че усилията й да изкопчи нещо от Джини са останали напразни.
— За съжаление е точно така, както се опасяваше. Не желае да разговаря с мен. Тя дори доста грубо ме отпрати, Уилям!
Брандо смръщи чело.
— Проклятие, само ако знаех какво се върти в главата й! — сърдито рече той. — Вместо да ни е благодарна, че я измъкнахме от онази неприятна ситуация в Мексико, тя се превръща в айсберг. И Сарканов… — той въздъхна и Соня видя как бръчиците около устата му се очертаха още по-ясно — и него не мога да го разбера. На пръв поглед е самата любезност, но отвътре… трябва да призная, че започва да ме тревожи.
12
Сенатор Брандо не бе единственият, който започваше да се притеснява заради излизащите наяве скрити черти от характера на принца. Граф Черников, едва преди два дена завърнат се от едно посещение в Ню Йорк и Вашингтон, бе най-угрижен, тъй като познаваше принца по-добре от всеки друг.