Графът бе отсъствал повече от два месеца и, едва установил се в хотел „Балдуин“, научи някои неща, които се предаваха шепнешком от уста на уста. Това все още не бяха слухове, защото Сарканов бе известен като опасен противник и принуждаваше останалите към известна предпазливост. Но, мислеше графът, колко дълго може да остане скрито пристрастието му към хазарта? Рулетката и някои други порочни навици веднъж вече бяха предизвикали крушението на Иван. Както винаги ставаше, въпреки цялата дискретност бе неизбежно някои подробности от живота на принца да излязат на бял свят. Но какво можеше да стори графът?
Имаше един-единствен изход, известен на възрастния човек — трябваше да придума принца да се върнат в Русия. Императорът навярно би проявил благосклонност към съпруга на момичето, което така невероятно приличаше на Женвиев. Освен това Иван доста дълго бе отсъствал от Русия, бе остарял и умееше по-добре да контролира настроенията си.
Графът реши още същия следобед да опипа почвата при сенатор Брандо, за да разбере как стоят нещата. Странно защо Иван, който сигурно вече знаеше за пристигането на графа, все още не го бе потърсил. Тази мисъл обезпокои Черников, въпреки че той не го показа, докато със старомодна галантност целуваше ръка на домакинята.
— Госпожо, надявам се ще ми простите неочакваното посещение.
Наблюдателните му очи веднага бяха забелязали отсъстващия поглед на госпожа Брандо. Обикновено спокойното й лице сега бе по-бледо и уморено от всякога. Дали не е прекарала безсънна нощ? Или подобно на съпруга си бе разтревожена от новините, идващи от преди толкова доходоносната област Комщок. Дори и в Ню Йорк се бе чуло за това и стойността на акциите, достигнала някога главоломни висини, сега непрекъснато падаше. Говореше се, че някога смятаните за неизчерпаеми златни и сребърни жили вече свършвали и новоизпечените милионери започвали да се тревожат. Тези от тях, които се бяха оказали достатъчно далновидни, бяха инвестирали в железниците, опасващи необятния американски континент, в речни параходи, презокеански линии или земя. Но дали Брандо бе от тях?
Докато през главата му минаваха подобни мисли, графът учтиво приемаше уверенията на Соня Брандо, че винаги бил добре дошъл и че вече се питали кога ли ще се завърне.
— Струва ми се, възнамерявахте да излизате. Не искам да ви задържам.
— Да, мислех да посетя едни приятели, но Джини е тук. Днес тя остана да поспи по-дълго, защото снощи всички бяхме на театър. Навярно ще се радвате да я видите. Седнете, моля. Вече наредих да я повикат.
Графът чакаше, вглъбен в мислите си, докато Джини, мръщейки чело, разглеждаше отражението си в огледалото. Новата й камериерка, една мулатка, умело решеше косите й.
Значи граф Черников се бе завърнал. Питаше се дали той вече е говорил с Иван. Мисълта за принца й причиняваше леко главоболие, което не бе и наполовина толкова неприятно, колкото това от предишната вечер, когато бе разговаряла със Соня.
Навярно трябваше да помоли графа за малко от онзи вълшебен прах, който й се отразяваше толкова добре и като че ли прогонваше главоболието. Наистина Иван й бе дал малко, но дозата постоянно се увеличаваше и тя имаше нужда от още, за да може да спи и да понесе безкрайните, празни дни, очакващи я занапред. „Да, ще взема едно прахче, преди да сляза долу“, помисли си Джини. Това щеше да й помогне да издържи пронизващия му поглед и въпросите, с които неминуемо щеше да я засипе.
Навярно щеше да я попита къде е Иван и тя не можеше да му отговори. Не че я интересуваше. Когато мъжът й го нямаше, Джини бе щастлива и спокойна.
Събуждайки се сутринта, след една нощ на мъчителни, странни сънища, пълни с гърчещи се фигури, го бе видяла да стои до леглото и да я наблюдава. Както винаги безупречно облечен, изглежда току-що се бе прибрал, но Джини не се вълнуваше особено от този факт.
— Добро утро, любов моя! Да наредя ли да ти донесат закуската? — Той бе я изгледал изпитателно. — Изглеждаш малко уморена. Късно ли се върна от театър?
— Да, бе удивително отегчителна вечер, както винаги. А ти? Имаше ли късмет? — Спомняше си, че тогава бе забелязала колко изкуствено прозвуча гласът й, а Иван бе приседнал на леглото до нея. Внимателно бе повдигнал възглавниците, така че Джини да може да седне. Завивките се бяха свлекли, откривайки белите й рамене. Погледът му — променен и странен, я накара да помоли:
— Имам нужда от чаша кафе. Би ли позвънил?
— Веднага. Знаеш ли колко привлекателна изглеждаш сутрин? — Погали раменете й и тя направи усилие, за да не потръпне. — Приличаш на изплашена сърна — тихо рече той. — Да не би да се боиш, че ще ти се натрапя? — Очите му привидно се усмихваха, но в дълбините им имаше някакви пламъчета, които тя вече познаваше. Очакваше следващите му думи, които не закъсняха.