— Беше ли сър Ерик приятен кавалер? Той те обожава. Дори ме попита дали имам нещо против да бъдеш домакиня на една малка вечеря, която възнамерявал да даде на няколко делови партньори, все важни личности, а сред тях и онзи тайнствен господин Мърдок, за когото говорят всички. От теб се очаквало само да присъстваш и да ги слушаш. — Джини слушаше напрегнато и принцът се наведе към нея, притискайки устните си към гърлото й, където се долавяше учестеният й пулс. — Баща ти е много разтревожен заради падането на акциите от Комщок. Знае ли човек каква интересна информация би могла да измъкне интелигентна жена като теб? Гостите на сър Ерик са много влиятелни личности, да, истинските кукловоди в този театър. Сигурен съм, че подобно на повечето мъже те ще са на мнение, че една красива жена не притежава достатъчно интелигентност, за да представлява заплаха за тях. Не би ли желала да им докажеш обратното, малка моя?
— А ти? Ще бъдеш ли там?
Джини се опита да зададе този въпрос с безразличен глас. Тялото й бе изтръпнало, а тя усещаше, че завивките са се свлекли и пръстите му милват полуголите й гърди.
— Ще ти липсвам ли? Но ти имаш европейско възпитание, зная, че разбираш всичко. Работата, заради която толкова често нощем съм далеч от теб, не е нищо, освен… работа, любов моя. В тази страна и в този град човек може да натрупа състояние, особено когато има подкрепата на интелигентна и разбираща жена. Не искам, когато се завърнем в Русия, да се говори, че принц Сарканов живее от парите и именията на съпругата си. — Гласът му зазвуча по-рязко. — Произхождам от много старо и гордо семейство, Виржини. Нали разбираш? Не, не възнамерявам да присъствам на тази вечеря. Може би присъствието ми би спъвало разговора, който иначе би бил по-свободен. Но, разбира се, имам пълно доверие в теб. В теб и твоята дискретност. Не ти ли обещах, че ще бъда напълно толерантен съпруг? Няма да отхвърлиш невинната молба на нашия приятел, нали? Уверявам те, че всичко ще е съвсем прилично. Сър Ерик не е някой недодялан американски капитан.
— Не! — рязко рече тя и се изправи. — Не, Иван. Не искам да бъда използвана така. Случайно намирам сър Ерик за отвратителен и отегчителен, а освен това той не умее да си държи ръцете далеч от мен. Но колкото и да ми е противен, не бих желала след някоя седмица да чуя, че и той е претърпял някоя „злополука“! Разбираш ли за какво говоря?
Опита се да устои на суровия, насилнически израз на синьо-зелените очи. Кръстосали погледи, те мълчаливо се бореха. След това Иван се изправи. Единственото доказателство за гнева му бе лекото поруменяване на светлата му кожа. Без да пророни нито дума, сякаш не можеше да се сдържа повече в нейно присъствие, принцът се обърна и излезе. Малко след това Джини позвъни за закуската си.
С кафето и хлебчетата, които бе поръчала, Делия, личната й камериерка, донесе продълговата кутийка за бижута.
— Принцът нареди да ви ги донеса, госпожо… Ваше височество. — Делия още не бе натрупала опит като камериерка и големите й тъмни очи издаваха потиснатото любопитство. — Каза, че на обяд ще отиде в борсата, но щял да се върне за вечеря. Трябвало тази вечер да ги сложите с новата си рокля… госпожо, трябва да са чудесни, още не съм ги видяла.
Върху кадифена подложка искряха смарагдови обеци. Значи снощи късметът е бил на негова страна. Искрящите камъни не я зарадваха. Още дрънкулки, за да изиграе по-добре ролята си на принцеса.
Делия най-сетне довърши прическата й. С възглас на задоволство тя погали блестящите къдрици на Джини, след което дръпна тежките завеси, пускайки в стаята слънчевите лъчи.
— Наистина изглеждате пленително, госпожо… принцесо. — Тя се изкикоти. — Истинско разточителство, като се има предвид възрастта на господина, който чака долу. — След това си спомни за задълженията си и попита: — Имате ли нужда от нещо?
— Не, нищо повече, благодаря, Делия.
Този следобед носеше перли, които хармонираха с резедавата й рокля, поръбена с кафяво. През прозореца небето навън изглеждаше съвсем синьо. Силният бриз, духащ над залива бе разнесъл утринната мъгла. Момичето неволно си спомни Вера Круз, сякаш безкрайното чакане и накрая — Стив. Едно име, за което си бе забранила да мисли, чувства, които си бе наложила да забрави.
„Желаеше ме, защото смяташе, че ме е загубил… но сега е забравил.“