Всички тези приготовления се сториха на Джини малко комични, тази великолепна процесия, сякаш отиваха на няколкомесечно пътешествие. Толкова много куфари с дрехи! Ами кутиите с аксесоари, бижутата и всичко останало. Освен това личните им камериерки, които пътуваха в отделна карета заедно с иконома на сенатора, а накрая и прислугата на сър Ерик.
Почти невероятно й се струваше, че някога двете със Соня бяха тръгнали на път, вземайки само две памучни и две вечерни рокли. А освен това трябваше сами да управляват каретата си. По пътя дори бяха нападнати от индианци… но всичко това спадаше към нещата, за които бе свикнала да не мисли.
Сенаторът и госпожа Брандо бяха поканени да прекарат един ден и една нощ във великолепното имение на господин Уилям Ралстън в Белмон. След лек обяд и кратък отдих Джини и сър Ерик щяха да отпътуват за резиденцията му, която той скромно наричаше „виличка“. Но тъй като тя граничеше с „имота“ на Станфорд, обхващащо не по-малко от шест хиляди декара, Джини си представяше за какво става дума.
През по-голямата част от пътуването тя остана безмълвна, преструвайки се, че спи, за да се избави от словесния поток на сър Ерик. От време на време долавяше по някое от възклицанията на Соня колко хубав бил пейзажът и колко девствен в сравнение с града.
— Сигурно ще се забавляваш, Джини, ако пожелаеш — прошепна й Соня, преди да се разделят. — Ние с баща ти скоро ще се присъединим към вас. А може би и Иван, ако успее да се освободи.
— Очаквам да ми разкажеш за всичките си впечатления от Сам Мърдок — помоли я баща й с малко насилена сърдечност. — Не забравяй, че ще разчитам на тази информация, дъще моя.
И наистина, по време на краткия им престой в приличната на дворец къща на господин Ралстън сякаш всички говореха само за най-новия и ексцентричен милионер на Калифорния. „Мърдок“ — шепнеха всички, а хора като сър Ерик, които вече го бяха виждали, само се усмихваха и мълчаха.
Той бе един от малкото, достатъчно предвидливи да купят акции на двете железопътни компании Юниън Пасифик и Сентръл Пасифик, когато те бяха още почти само мечта…
— Говори се, че притежавал основния пакет на „Лейди Лайн“…
— Открил е една от най-плодоносните сребърни мини в Ню Мексико… — Продал е акциите си в Комщок…
Джини почти не даваше ухо на тези разговори. Току-що бе взела една малка доза от новия си сироп и чувството на еуфория, което той неизменно предизвикваше, я караше да се смее дори на грубите шеги на сър Ерик. Последната част от пътуването измина в компанията на баронета в неговата лондонска двуколка, през което време Джини имитираше интерес към разните забележителности, показвани й от сър Ерик.
— Сега всички купуват земя на полуострова. Мексиканците, предишните собственици продават всичко. Не могат да свикнат на по-бързия ритъм на живот. Този Мърдок… никой не знае колко земя притежава всъщност, но се говори, че е купил половината от долината Портола. Прекрасна земя… толкова древна. Вече си е построил някаква вила, истинска забележителност, доколкото чувам. Купил е и онези полуготови парцели на Ноб Хил, които клетия Грифит започна да застроява, преди да загуби всичките си пари на комар и заради неразумни инвестиции, за да сложи край на живота си.
Уморена да го слуша, Джини лениво попита:
— Защо всеки говори за този господин Мърдок, сякаш е най-тайнственият мъж на света. Познавате ли го?
Сър Ерик се подхилкваше, зарадван, че е събудил интереса й.
— Разбира се! За пръв път го срещнах във Вирджиния. Той принадлежи към старата генерация, както се изразявате вие. Избрал е по-тежкия път за издигане. Винаги е обграден от телохранители… говори се, че нямал доверие никому. Но умело играе на борсата и е умен въпреки грубиянските си маниери. Е, скоро сама ще го видите! Не мога да ви опиша колко съм щастлив, че ще ми помогнете. — Той помилва дланта на Джини, хвърляйки й лукав поглед. — Пада си и по хубави жени. Ерген, подобно на мен, но чух за някакво малко испанско момиче, на което уж е настойник…
Той неочаквано занемя, сякаш се бе усетил, че е отишъл твърде далеч, а Джини не му зададе повече въпроси. Скоро щяла сама да го види. Тя с въздишка се облегна назад и затвори очи. Не се ли бе научила да приема всеки миг такъв, какъвто я връхлиташе? Нямаше нещо, което да я изненада, а и да имаше, беше й все едно.
Поне можеше, когато пожелае, да се обвие в тънкото було на безразличието, нещо, което вече й бе станало навик. И често, наблюдавайки някого, имаше желание да се изсмее на глас, питайки се какво ли щяха да правят всички тези хора, ако можеха да прочетат истинските й мисли. Само мисленето да не й костваше такива усилия… Най-сетне безизразните й зелени очи спряха върху „виличката“ на сър Ерик, грандиозно копие на английски замък. С хладен и вежлив глас тя го увери, че й харесва и че с нетърпение очаква да разгледа интериора с поръчана от Европа мебелировка.