Генералът бе наследил както фатализма на индианските си предци, така и галантността на испанците. Присъствието на красивата жена в иначе неприветливата му щабквартира без съмнение го радваше. Освен това той се гордееше със способността на Джини да се приспособява и с езиковите й познания. Тя наистина бе същинско злато, при това силна и храбра, съвсем различна от така наречените дами от висшето общество, които той бе срещал преди нея. С нея можеше да разговаря дори за политика и военни стратегии, с изненада установявайки, че тя има учудващо голям опит и в двете области. Истински щастливец бе човекът, взел за съпруга тази удивителна и при това толкова красива жена! Дон Порфирио не бе пропуснал нееднократно да повтори това пред Стив.
— Склонен съм да вярвам, че генералът би желал да те е открил преди мен, скъпа моя — с неудоволствие забеляза една вечер Стив. — Никога преди не е бил толкова любезен с някоя жена. Произведе ме в майор и сега ме прави куриер, което доста често ще ме откъсва от теб. Това ме кара да мисля…
— Стив! Не говориш сериозно, нали? — Тя се облегна на масата и въпросително се втренчи в лицето му. След миг с облекчение забеляза, че мъжът й се усмихва.
— Това за произвеждането ми в майор и за куриерската служба е сериозно, но — проклятие — трябва да призная, че и сам имам вина за това. Станал съм доста нетърпелив, киснейки тук заедно с останалите и чудейки се как да прекарвам времето си, особено откакто ти, скъпа моя, по цял ден си толкова заета.
— Но това значи, че ще отсъстваш с дни! — проплака тя. — Ще се отегчавам до смърт.
— Можеш да завъртиш главата на дон Порфирио и на всичките му офицери, а също и на американските войници, разквартирувани в Текскоко.
— Каза, че ще ме напердашиш, ако забележиш, че заглеждам някой чужд мъж!
— Ще го сторя, ако те хвана да го правиш. Така че бъди дискретна.
Тя прехапа устни, тъй като не можеше да разбере дали Стив говори сериозно или не. Дали това не бе тактично предупреждение, че ако по време на пътуванията срещнеше някое хубавичко личице, той би приел евентуално прегрешение? „Все още не го познавам достатъчно добре, за да съм сигурна“ — мислеше си Джини, докато продължаваше въпросително да го гледа в очите.
Стив за кой ли път се удиви колко е красива с тези зелени, леко издължени и тайнствени като на циганка очи, с прасковената си кожа, блестяща в светлината на огъня великолепната, меднозлатиста коса, спускаща се като було от двете страни на лицето й, докато тя, толкова сериозна, се взираше в мъжа си. Мисълта, че толкова леко и незабележимо бе завладяла сърцето му, го плашеше.
Като си помислеше само, че от всички жени, които познаваше, единствено тя притежаваше властта да пробуди у него примитивна, дива ревност… също и властта да го накара да признае дори и пред самия себе си, че не може да живее без нея. Още от първата им среща незабележимо се бе промъкнала в сърцето му, докато неочаквано, подобно на светкавица не го озари мисълта, че наистина я обича.
Докато предишните му връзки с жените бяха белязани от егоизма му, Стив Морган бе направил опит да разбере това момиче и да се вживее в настроенията й. Нещо я безпокоеше. Какво ли? Той нежно я притегли към себе си и безмълвно започна да я гали. Усети тихото потръпване на тялото й под дланите си, когато с едва доловима въздишка се прислони на рамото му. За какво ли мислеше?
Джини мислеше за здравата, неразрушима връзка помежду им. Не просто връзка на плътта, но и духовна. Винаги когато подобно на сега лежаха толкова близо един до друг и голите им тела се докосваха, желанието бе с тях. Но имаше и нещо друго, нещо дълбоко, някаква потребност от другия и споделена радост от това отново да бъдат заедно. Само ако можеше да го разбере по-добре! С примирение бе понесла и най-ужасните му настроения — саркастичните забележки за предишния й живот и дори непоносимата му избухливост, защото си бе дала сметка, че го обича. Сега той почти неизменно бе нежен и мил с нея, въпреки че понякога, когато не бе в настроение, в гласа му можеше да прозвучи и някоя по-остра нотка. Но тя го обичаше. Каквото и да се бе случило помежду им, колкото и сериозно да я бе наранявал, тя го обичаше и единственият й страх бе да не го загуби, да стане свидетелка как отново се преобразява в онзи груб, всяващ страх непознат, който с едно повдигане на веждите или суров поглед можеше да я накара да изпита почти физическа болка.
Откакто бе признал любовта си към нея, една от пречките помежду им се бе срутила. Сега имаха нужда единствено от време. Време да привикнат един с друг, да се научат по-добре да се разбират. Време, за да отстранят всички прегради помежду си.