Внезапно, дочувайки усилилата се музика зад стената и подканящите викове „оле“, Джини си спомни за Консепсион и се задъха.
— Консепсион, как не се сетих по-рано? Тя е твоя любовница, нали? Тук си с нея… с тази… тази…
— Скъпа принцесо, нали не искаше да използваш някой от онези не особено деликатни изрази, които някога толкова обичаше?
Той имаше наглостта да се подсмихва подигравателно, кръстосвайки крака.
За миг се бяха пренесли в миналото, когато тя избухваше в неприкрит гняв, изпитвайки желание да издере лицето му с нокти. Вече бе посегнала, когато мъжът улови китката й.
— Внимание, принцесо. Или си забравила, че вече не съм ти съпруг?
Саркастичните му думи й подействаха като плесница. Тя почувства как целият й гняв се стопява и почти невярващо се взря в него. Как можа да забрави? Всички тези месеци, всички недоразумения между тях, а сега той се държеше сякаш се радваше, че се е отървал от нея.
— Да оставим Консепсион на мира. Както сама току-що ми припомни, ти и аз се познаваме отдавна, но за съжаление тук съм доста от скоро, така че още не съм имал възможност да подновя старите си познанства. Известно време пътувах. Току-що се връщам от Вирджиния и съм дяволски уморен. Но като научих, че си тук, съвсем случайно…
Той умишлено не довърши изречението си, продължавайки да я наблюдава изпод миглите си, за които тя винаги бе твърдяла, че са прекалено дълги за мъж. Понякога те можеха да придадат на очите му мрачен, почти заплашителен израз и сега Джини потръпна от мъка и страх. Той не я искаше. От самото начало се бе опитвал да й го покаже. Но какво всъщност искаше?
Дали бе права да мисли така, или не, едно бе сигурно — тя познаваше добре Стив. Бе го опознала. Начинът му на мислене, абсолютната му безскрупулност при преследването на някоя цел. Не вярваше, че присъствието му тук е случайност.
Междувременно Джини се бе почувствала прекалено уморена, за да може да мисли. Цяла вечер бе свръхнапрегната, а през последните два часа единствено гневът и шокът я държаха на крака. Сега внезапно изпита усещането, че всичко се е изличило — страстта, чувствата, дори тревогите.
— Рано или късно ще разбера каква е причината да си тук, Стив. В момента трябва да ме извиниш, но наистина съм много уморена. Ужасно ме боли глава.
Имаше усещането, че ставите й омекват, като че бе някаква марионетка. Докато говореше, без да забележи, бе притиснала длани към слепоочията си. Само така успяваше да се сдържи да не започне да трака със зъби, въпреки че изобщо не бе студено. Нищо вече нямаше значение, желаеше само да се добере до стаята си, за да вземе от подсилващия сироп, който щеше да й донесе облекчение, да успокои изопнатите й нерви и да отпусне всеки мускул от тялото й. Така можеше да избяга от ужасната действителност, спасявайки се в пъстри, жизнерадостни сънища. О, Боже! Колко уморена и болна се чувстваше! Трябваше да опита да стои изправена, да изглежда нормално… Без да усети, Джини бе затворила очи. Миг по-късно усети на раменете си груби, нетърпеливи длани.
— Джини! За Бога, какво е станало с теб?
Макар и вътрешно огорчен и ядосан, Стив не можеше да не се изплаши от внезапното й пребледняване. Само преди миг тя бе изглеждала и се бе държала толкова различно. Той я разтърси леко, опитвайки се да събуди живота в тялото й, при което едва се въздържа да не я удари, да не започне да я ругае като наказание за това, че се бе превърнала в една капризна, празноглава уличница.
— Джини! Проклятие…
Защо й викаше? Защо бе тази омраза в гласа му? Опита да се освободи от грубите му ръце.
— Не! Защо не ме оставиш на мира? Защо трябваше да се връщаш? Нищо не ми дължиш. Аз не съм твоя… вече нищо не представлявам. Искам да си легна. Само ако можех да взема лекарството си против главоболие…
Тя го чу тихо да ругае, питайки се защо й е толкова ядосан. В следващия миг усети, че я вдига на ръце и склони глава на рамото му.
— Не, не искам…
— Вече нямаш сила да се съпротивляваш. Но не се безпокой, принцесо. Наистина нямам намерение да те изнасилвам, ако от това се боиш.
Искаше да отвърне, че не се бои, че й е все едно какво ще стане с нея, но езикът, подобно на клепачите й, бе прекалено тежък. А освен това, колкото й невероятно да изглеждаше, й бе приятно в силните, така познати ръце на Стив, дори когато той й бе ядосан. Спомни си как я бе пренесъл през покритото с килими стълбище в изискания дом на Лила в Ел Пасо, как се бе съпротивлявала и го бе ненавиждала. Сега бе прекалено уморена за нещо подобно — да се бои, да мрази и дори да е нещастна.