Той се наведе към нея, притисна я под тежестта на тялото си и се засмя в бледото й лице.
— Сигурна ли си, че се чувстваш добре? Когато пътьом се отбих при сър Ерик, научих колко силна можеш да бъдеш, когато защитаваш честа си. И моята, разбира се. Клетият човек бе доста възбуден. Но дочух също и че спасителят ти бил не някой друг, а богатият и влиятелен господин Сам Мърдок. Какво щастие, нали? И сега ти си тук, в леговището на лъва, нали така се казва? Трябва да е бил много впечатлен от теб, поне така ми обясниха. Дарявал те с изключително внимание. Но навярно не то е предизвикало малкия инцидент днес следобед? Ако добре съм разбрал, господин Мърдок е бил заедно с останалите си гости. Какво те накара да яздиш в най-големия пек?
— Вече обясних! Исках да изляза. Мислех, че ще мога да настигна останалите. Но се загубих и… конят ми се подплаши.
Той я погали по косата, което я накара да потръпне.
— Бедна моя! Колко нервна си станала! Може би си ударила главата. Мисля, че наистина трябва да бъдеш прегледана от лекар. Изглеждаш необичайно възбудена.
Джини бе хваната натясно. Очи й блестяха от заплашващите да рукнат сълзи на страх и унижение, а тялото й изтръпна.
— Какво искаш? Будиш ме и започваш да обвиняваш… нямам ни най-малка представа защо. Казах ти, че излязох да пояздя и паднах. Но ако толкова настояваш да повикаш лекар, направи го. Не мога да ти попреча.
Забелязвайки, че само е събудил упорството й, Иван промени тона си и заговори с тихия, мъркащ глас, който толкова я плашеше.
— Каква недосетливост от моя страна! Но ти навярно ще ме разбереш. Добре, Виржини, нека за момента да оставим това. Мисля, че господин Мърдок копнее да те види на вечеря, а накрая навярно ще има танци. Ако си сигурна, че се чувстваш достатъчно добре, навярно бихме могли да поговорим за това по-късно. А аз ще попитам дали наблизо има лекар.
Макар и с усилие, тя успя да отвърне на погледа му, но знаеше, че Иван не се е предал. Само й даваше известна отсрочка, защото знаеше, че ще се притеснява, а страхът й ще расте. С удоволствие щеше да наблюдава как цяла вечер се измъчва, как се пита какво ли ще й каже или направи, а той щеше да й задава лукави въпроси. Колко бе научил вече? Какво бе успял да отгатне?
— Какво ще облечеш довечера? Мога ли да избера тоалета ти? — Иван се приближи към ухаещия на кедър шкаф, където висяха грижливо разопакованите и изгладени от Делия дрехи.
— Ах, да… тази тук е подходяща според мен. Бяло и златно. Златото е символът на Калифорния, а бялото на непорочността. Никога не съм те виждал да я носиш. Мисля, че ще ти отива.
Слизайки по стълбите под ръка със съпруга си, външно Джини приличаше на изваяна от лед статуя. Копнееше в душата й да се възцари онази празнота, която изразяваха чертите на лицето й. Празнота… този следобед никога не го е имало. Непознатият е безизразно лице, който безмълвно я бе обладал, за да задоволи собственото си желание, а след това презрително й се бе присмивал, прегръщайки Консепсион, не е бил Стив…
Вечерта минаваше като кошмарен сън. Сам Мърдок бе любезен и усмихнат, но дистанциран. Сенатор Брандо, за когото тя можеше да мисли единствено като за свой баща, сякаш си бе изгубил ума. Също и Соня, въпреки че изглеждаше загрижена за Джини и я питаше дали се чувства добре.
— Чух, че си била на езда и си паднала от коня. Ах, Джини, защо не ни каза за случилото се? Иван не беше на себе си.
Да убеди Соня в измислената история бе лесно, много по-лесно, отколкото се оказа с Иван, Защото изглежда мислите й бяха другаде. Направи й впечатление, че Соня непрекъснато кършеше пръсти, наблюдавайки съпруга си.
Джини се чувстваше болна, нещастна и замаяна. Тази вечер дори тайно взетото прахче не бе в състояние да направи действителността поносима. Усмихнат, Иван бе стоял в стаята й, докато Джини се обличаше, вперил преценяващ поглед в нея. Дори Делия бе нервна и несръчна. Усещаше тежката златна верижка на шията си, която я душеше. Джини постоянно я докосваше с неволен жест, сякаш опитвайки да се освободи.
„Трябваше да взема две прахчета. О, Боже, тази вечер няма ли да свърши най-сетне?“ — мислеше тя.
Първо вечерята, по време на която блюдата се трупаха едно след друго прекалено бързо. Тя само бе поровила из чинията си, без да хапне почти нищо. Чувстваше се като болна. На всичко отгоре и загриженият шепот на Иван.
— Любима, наистина мисля, че не се чувстваш толкова добре, колкото искаше да ме убедиш. По-вяла си от обикновено. Настоявам някой лекар да се увери, че при падането наистина не си се наранила.
Защо неочаквано се бе изплашила от Иван? Не можеше да й стори нищо… поне не тук. Не трябваше да го забравя. И не биваше да мисли за гневния, презрителен глас на Консепсион: „Тя е прелюбодейка и ляга с всеки мъж, който я пожелае. Защо си губиш времето с нея, Естебан?“ Нито за собственическия й жест, с който прегръщаше Стив…