— Моля те… моля те!
Той повдигна глава и погледна бялото й, извърнато настрана лице, при което изпита видимо задоволство. Значи най-сетне я бе сломил. Имаше усет за женската природа. Почти можеше да помирише ужаса й. Най-накрая бе накарал Джини да изпитва страх и бе решен да й даде време, така че този страх да расте и става все по-мъчителен. Странно как мисълта за това го караше да я желае. Но това можеше да почака. Имаше време. Трябваше първо да залъже онзи стар глупак Черников и да го отпрати. Сам щеше да отведе Джини в Русия… по-късно, когато се увери в окончателната й капитулация.
— Добре, любов моя. Сега, когато изяснихме отношенията си, защо не се качиш горе и не си легнеш? Аз може да закъснея. Нашият любезен домакин ме покани да поиграем карти с още няколко негови приятели. Кой знае, може би ще успея да го убедя, че малкият ти излет в гората е бил съвсем невинен… или че си била изнасилена! — Смехът му бе зловещ. — Няма да ти е за пръв път, нали? Чувал съм, че имало жени, на които това им харесва.
21
В главата на Джини нахлуха образи, които обърканият й дух бе безсилен да прогони. Тя се заизкачва по стълбището към стаята си, придържайки се за парапета. Главата й пулсираше така, че имаше чувство, че ще се пръсне. Краката й бяха натежали и тя едва успяваше да ги движи. Какво се бе случило с нея? Все още мисълта й бе достатъчно ясна, че да се учуди на необяснимата си немощ.
„Моля те… моля те!“ — тя ли се бе молила така жално? Не я ли бе научил опитът, че е безполезно да бъде молен мъж, който владее положението? Който владее нея? Бе като замаяна, почти неспособна да мисли свързано. Какво се бе случило? Иван някак бе взел надмощие и само преди няколко мига тя така се изплаши от него, че бе готова да пълзи в краката му като някоя бита уличница.
„Някакъв слуга! Е, аз имам собствени методи да се оправям с такива…“
О, не! Трябваше да престане да мисли за това, трябваше да прогони страха. Но всичките тези картини, които нахлуваха в главата й една през друга. Виждаше се да танцува с разпусната коса. Ножът, потънал почти до дръжката в гърлото на Том Бийл. Мишел, който с добрината и нежността си й бе върнал разума и живота. Мигел. И… о, Боже… най-вече Стив, който я наблюдаваше със сините си, блестящи очи. Спокойни и самоуверени или обкръжени от лукави бръчици, или пък гневно бляскащи като сапфири под дългите мигли. И отново тези очи, сега широко отворени, с танцуващи в тях дяволити искрици.
За кого танцуваш, зеленоочке? — бе я попитал. А после: — Проклятие, Джини! Никога не съм познавал жена, която е в състояние едновременно така да ме ощастливява и измъчва… о, небеса, жено, не се ли насити? — Бе я обичал, да, подсказваше й го женският й инстинкт! За кратко бяха толкова близо един до друг. Бе сигурна в него. Сега нищо вече не бе сигурно.
— О, госпожо! — очите на Делия бяха мокри и зачервени, сякаш бе плакала. — Госпожо, толкова съжалявам, наистина! Но той… принц Сарканов… сякаш знаеше, че нещо се е случило. Питаше ме за какво ли не. Искаше да види роклята, която сте носила и каза… каза, че ще ме набие и изгони, ако не кажа истината. Знаел, че не сте излязла сама. Не знаех какво да правя, толкова се уплаших…
Значи вече дори тя знаеше, че господарката й изневерява на съпруга си. Една от онези жени, които не се отказват дори от някоя любовна игричка в гората с един, как го нарече Иван, слуга…
— Няма значение — беззвучно рече Джини. Всичко, което желаеше в момента, бе забрава. На сутринта щеше да разполага с достатъчно време да размисли и реши какво да прави. Но какво толкова имаше да решава? Тя бе съпруга на Иван.
Шишенцето със скъпоценния сироп с цвят на череши, което сутринта бе едва наполовина изпразнено, сега съдържаше само около два пръста течност.
— Делия!
— Госпожо, не можех да сторя нищо! — Делия отново бе започнала да плаче. — Той го взе. Също и прахчетата ви. Каза, че ви вредели и за в бъдеще лично щял да ви ги дава, когато имате нужда. О, госпожо! Какво ще правим?
— Дай ми малко сироп. А аз… по-късно ще помисля за това. Разбираш ли, Делия? Не си виновна. Ти нямаш нищо общо.
Джини се опита да се овладее и да скрие треперенето на гласа си. Ясно бе какво целеше Иван. Искаше да я накара да пълзи пред него за лекарствата, от които бе станала зависима. Но тази вечер не трябваше и не искаше да мисли за това. Джини се срамуваше от треперенето на пръстите си, когато почти изтръгна чашката със сироп от ръката на Делия и жадно я изпи.
Все още хълцащо, момичето й помогна при събличането, надявайки й през главата една тънка копринена нощница. Джини легна в леглото, опитвайки се да не мисли за нищо. Постепенно започна да усеща чудесното чувство на покой, което се разливаше по вените й, отпускайки схванатите и напрегнати мускули. Чу тихото затваряне на вратата след Делия и стисна очи. Чакаше да дойде сънят и пълните с променливи, пъстри цветове сънища. Нищо вече нямаше значение, освен успокояващото усещане за топлина, което проникваше в жилите й. Колко хубаво бе да загърбиш отвратителната действителност, да се чувстваш понесен безкрайно далеч, оставяйки всичко зад гърба си…