— Господи! — прошепна Калвин.
Приближихме се, като се стараехме да избегнем слизестата диря на пода. Стъпките ни отекваха сред просторното помещение, ехото ги подемаше и ги превръщаше в подигравателен смях.
С Кал се изкачихме на амвона. Агнето не беше разкъсано или изпохапано; по-скоро изглеждаше, че са го стискали, докато кръвоносните му съдове са се пръснали. Кръвта образуваше локви около подставката с книгата… но върху Библията тя ставаше прозрачна и руническите букви се четяха, сякаш под оцветено стъкло!
— Налага ли се да я докосваме? — попита Кал.
— Да.
— Какво ще правите?
— Онова, което е трябвало да се стори още преди шейсет години — ще я унищожа!
Отместихме мъртвото агне от Библията; то падна на пода с оглушителен трясък. Обагрените с кръв страници сякаш пламнаха и хвърлиха ален отблясък.
Ушите ми запищяха; стори ми се, че дочувам тих напев иззад стените. Изплашеното лице на Кал ми подсказа, че и той го е чул. Подът под краката ни потрепери, сякаш злият дух, обитаващ църквата, се опитваше да ни прогони от царството си. Представата за пространство и за време ме напусна, църквата се изпълни с привидения и като че се освети от отблясъците на вечния адски огън. Стори ми се, че съзирам Джеймс Буун — отвратителен и обезобразен — да подскача около проснато на земята женско тяло; зад него видях чичо Филип, верния му последовател, облечен в черно расо с качулка, който държеше нож и дълбока купа.
— Deum vobiscum magna vermis…
Буквите потрепериха и се загърчиха върху страницата пред очите ми, напоена с кръвта на жертвата на безименното създание, което пълзеше в мрака…
Паство от слепи, изродени същества, полюшващи се в безсмислена, сатанинска молитва; деформирани лица, върху които е изписано жадно, безименно предчувствие…
Латинският се замени с друг език — език, който е бил древен още преди построяването на египетските пирамиди, когато земята е представлявала кълбо от газове:
— Гаугин вардар йогсогот! Верминис! Гуагин! Гуагин! Гуагин!
Амвонът се наклони напред и започна да се разцепва. Калвин изкрещя и закри лицето си с ръце. Нартиката потрепери, сякаш бе кораб, разтърсван от бурни вълни. Сграбчих книгата — стори ме се нажежена като самото слънце. Почувствах, че ще бъда изпепелен, ослепен.
— Бягайте! — извика Калвин. — Бягайте!
Но аз стоях като вкаменен и чуждото присъствие ме изпълваше като дървен съд, който е очаквал този миг години, поколения наред.
Изкрещях:
— Гаугин вардар! Слуга на Йогсогот Безименния! Червеят от Отвъдното! Този, който поглъща звездите! Който ослепява времето! Верминис! Алая! Алая! Гуагин!
Калвин ме блъсна; църквата се завъртя пред очите ми, стоварих се на пода. Ударих главата си в ръба на преобърнатата скамейка и усетих страхотна болка, която сякаш проясни разума ми. Измъкнах кибрита от джоба си.
Подземно бучене изпълни църквата, от стените се посипа мазилка. От островърхия купол се разнесе задавения звън на ръждясалата камбана, която сякаш пригласяше на тътена.
Драснах клечка кибрит и я поднесох към книгата в мига, когато амвонът се наклони напред и се взриви; във въздуха се разхвърчаха парчета дърво. Под нас зейна огромна черна пропаст. Кал се олюля на ръба й с протегнати ръце, устните му бяха изкривени в беззвучен писък — тази гледка ще ме преследва до края на живота ми.
Внезапно пред мен се надигна огромна, сива пулсираща маса. Зловонието ме обгърна като кошмарен океански прилив. Съзрях лепкаво, покрито с издатини, тресящо се като желе тяло, огромно и страшно създание, което изскочи от земните недра. Изведнъж осъзнах ужасяващата истина: това бе само един пръстен, една част от чудовищен, сляп червей, живял десетилетия наред в мрака под осквернената църква!
Книгата в ръцете ми пламна, стори ми се, че извисеното над мен чудовище беззвучно изкрещя. Сетне то удари Калвин и го запрати в далечния край на църквата, подобно на парцалена кукла.
След миг червеят потъна в земята, като остави след себе си огромна, назъбена дупка, заобиколена от черна слуз. В ушите ми отекна кресливо мяукане, което постепенно затихна.
Погледнах към книгата — беше напълно изпепелена.
Засмях се, сетне започнах да вия като ранен звяр.
Чувствах, че обезумявам; седях на пода, кръвта струеше от слепоочието ми, крещях и бърборех несвързано, взирайки се в тъмните сенки, докато Калвин лежеше в другия край на църквата и ме гледаше с мъртвите си, изцъклени от ужас очи.