— Сър, — защо ме безпокоите толкова рано? Какво искате?
— Да ви предупредя!
— Какво означава това?
— Форт Къстър ще бъде нападнат!
— Ах! — извика той уплашено, като пребледня. — От кого?
— От вожда на тетоните. Той е наблизо с триста и петдесет индианци. Съвсем случайно е мой приятел и ми обеща в името на нашето приятелство засега да се въздържи от враждебни действия. Днес ще посети форта, за да поиска обезщетение. Но ако му се откаже, тогава не отговарям за нищо.
— О-о, впрочем и така няма за какво да отговаряте — отвърна майорът. Беше се съвзел от първоначалната си изненада и добави:
— Но тонът ви ми се струва доста особен!
— Аз само възприех същия тон, с който вие започнахте разговора. Срещнах вожда в гората и побързах да ви уведомя.
— В гората ли го срещнахте, сър? Как изобщо е станало така, че сте приятел с вожд на тетоните? Чух, че вчера сте оставили тук коня си и сте наели кану. Това наистина ми се вижда подозрително. Кой сте вие изобщо?
— Името ми е Уинтър, сър, аз съм трапер. Имах желанието да попътувам малко с кану.
— Много странно! Имате ли и други желания?
— С индианците са се отнесли несправедливо; направих за форта, каквото можах. Не мога да ви дам по-точни сведения, защото не желая да извършвам предателство спрямо моя приятел.
— А-а, не искате да кажете, къде се намират червенокожите?
— Не.
— Ще ви принудя.
— Pshaw! Не ме е страх! Запознат съм толкова добре с тукашното положение на нещата, че дори обещах на вожда свободно влизане и излизане от форта.
Това беше вече твърде много за офицера. «Сър, вие с ума ли сте си? — извика той. — Противно на вашето мнение ще арестувам вожда; ще остане тук като заложник!»
— Тогава тръгвам с коня си да го пресрещна и да му кажа, че не бива да идва тук!
— Ще съумея да ви попреча да го сторите! — заплаши го той.
— Опитайте се, майоре! На първо място ще застрелям всеки, който се опита да ме пипне с ръка, а освен това ще изпратя в Уошингтън доклад, който ще отрази вярно случката с тетоните. Там ще разберат, че няма защо винаги да се чудят, когато индианците отново грабват оръжията си.
Офицерът втренчи уплашения си поглед в ловеца и когато последният се накани да си тръгне, извика: — Стойте, сър! По този въпрос мога да предприема нещо едва след като се съветвам с останалите офицери.
— Добре, посъветвайте се и после ми съобщете решението си, дали вождът ще може да напусне свободно форта, или не!
Олд Файерхенд го остави и се отправи към малкото помещение, което беше наел. Там, в обора, стоеше неговият мустанг. Беше си отпочинал достатъчно и сега зацвили радостно, когато ловецът го изведе на двора, за да го оседлае. А той правеше това, защото трябваше да бъде готов за всичко. Натъпка дребните си принадлежности в кобурите на седлото и се върна в стаичката си, за да изчака развитието на събитията.
След известно време изпратиха при него един подофицер със съобщението, че е решено, да се гарантира на вожда свободно излизане от форта.
Стаичката, в която седеше ловецът, се намираше непосредствено до гостилницата. Днес там цареше необичаен шум и той разбра, че този хаос се създава от непознатите трапери. По едно време двама от тях излязоха на двора и поведоха разговор на полувисок глас. Бяха застанали малко настрани от обикновената дъсчена стена, така че той можа да долови няколко накъсани изречения от техния разговор.
— Чудесен мустанг… струва повече от всички наши кранти.
— Чий ли е? — попита другият.
— Сигурно на някой от офицерите.
— Тогава не бихме могли да рискуваме мизерен живот, а… дълго време никакъв улов… проиграхме… Хелминг… може би ще успеем.
— Наистина ли е брат на…
— Сигурно… Бъркърз го познава много добре… от години по горното течение на Шайен Ривър. — добре осведомен.
— Чудесна работа ще… никой само жив, иначе… се разчуе.
В този момент в пивницата отново се вдигна страшен шум, така че повече и дума не можа да се разбере, а не след дълго двамата напуснаха двора. За какво ли бяха говорили? Колкото повече уестмънът се замисляше над чутото, толкова по-подозрителен му се струваше разговорът им. Нещо не трябваше да се разчува и затова някъде никой не трябваше да остава жив. Дали тези хора, предрешени като трапери, не се занимаваха със занаята на бушхедърз, разбойници, които особено обичаха да нападат самотни ферми или пътници, които прехвърляха планините, натоварени със златен прах, връщайки се от Калифорния? Докато все още размисляше над чутото, отвън на плаца се чуха силни викове: