— Може ли да те попитам нещо?
— Давай.
— Защо постоянно носи ръкавици?
Лейн се засмя, нахлупи шапката си и я намести под точния ъгъл.
— Псориазис. Кожата на ръцете му се лющи или така твърди той. Не знам кога за последно видях ръцете му. Казва, че ако не носи ръкавици, разчесвал раните до кръв.
— Може би затова е толкова злонравен.
— По-скоро е обратното, от злия нрав му е дошла кожната болест. — Той се почука по слепоочието. — Главата контролира тялото, убеден съм. Хайде, Джоунси, на работа.
♥
Завършихме подготовката на виенското колело за дългия му зимен сън, после се захванахме с напоителната система. След като продухахме тръбите със сгъстен въздух и вкарахме в тях няколко галона антифриз, слънцето вече се спускаше към дърветата западно от парка и сенките се удължаваха.
— Стига за днес — обяви Лейн. — Свършихме повече от достатъчно. Донеси ми картата си да ти я подпиша.
Почуках часовника си и му показах, че е едва пет и петнайсет.
Той поклати глава и се усмихна:
— Нямам проблем да напиша на картата, че си напуснал в шест. Днес свърши дванайсетчасова работа, малкия.
— Добре — казах. — Но не ме наричай „малкия“, той така ми вика. — И посочих с брадичка към „Къщата на ужасите“.
— Ще го запомня. Донеси ми картата и после изчезвай.
♥
Следобед вятърът бе поутихнал, но все още се усещаше топъл полъх, когато тръгнах по брега. Често на връщане в града наблюдавах дългата си сянка по водата, но тази вечер си гледах най-вече в краката. Бях уморен. Мечтаех за сандвич с шунка и сирене от „Пекарната на Бети“ и за две бири от съседния супермаркет „Севън-илевън“. Щях да се прибера в пансиона, да се настаня на креслото до прозореца и да почета Толкин, докато се храня. Преполовил бях „Двете кули“ и ми беше много интересно.
Вдигнах поглед заради гласа на момчето. Вятърът духаше към мен и го чух ясно:
— По-бързо, мамо. Още малко и ще… — Тук бе прекъснат от пристъп на кашлица. После хлапакът довърши: — Още малко и ще успееш!
Тази вечер майката на Майк бе на плажа вместо под чадъра си. Тичаше към мен, но не ме виждаше, защото гледаше нагоре към хвърчилото, което държеше. Връвта стигаше до момчето, седнало в инвалидната си количка на края на дъсчената пътека.
„Грешна посока, мамче“ — помислих си.
Тя пусна хвърчилото, което се издигна на две-три педи, поклати се палаво и се заби в пясъка.
— Още веднъж! — извика Майк. — Този път… — Отново силно се закашля. — Този път за жалко да го вдигнеш!
— Не, нищо не става — извика тя — явно беше уморена и ядосана. — Проклетото чудо ме мрази. Да се приберем и да вече…
Майло клечеше до количката на Майк, лъскавите му очички не пропускаха нищо. Щом ме зърна, се спусна към мен като стрела и залая. Докато го гледах, си спомних предсказанието на мадам фортуна при първата ни среща: „В бъдещето ти има момиченце и момченце. Момчето има куче.“
— Майло, върни се! — извика жената. Косата й, вероятно прибрана в началото на вечерта, след няколко летателни експеримента беше разпиляна около лицето й. Тя уморено я отметна с опакото на дланите си.
Майло не й обърна внимание. Спря рязко пред мен (лапите му заораха в пясъка) и направи номера с протегнатите предни лапи. Разсмях се и го погалих по главата.
— От мен само толкова, приятелче. Тази вечер няма кроасани.
Той излая веднъж, после припна обратно към мама, която стоеше със заровени в пясъка стъпала, дишаше тежко и ме наблюдаваше недоверчиво.
— Видяхте ли? — каза ми. — Ето защо не исках да го храните. Ужасен просяк е и смята за приятел всеки, който му дава храна.
— Ами… аз съм приятелски настроен по рождение.
— Радвам се — измънка тя. — Моля ви само повече да не храните кучето.
Носеше три-четвърти клин и вехта синя тениска с избеляла щампа отпред. Ако се съдеше по петната от пот по фланелката, от доста време се бе мъчила да пусне хвърчилото. Вложила беше всичките си сили и защо не? Ако аз имах дете, приковано към инвалидна количка, сигурно също щях да искам да му дам нещо, което може да лети.
— Подходът ви е неправилен — отбелязах. — Също така не е нужно да тичате с хвърчилото. Не знам защо всички решават, че така е редно.
— Несъмнено сте голям експерт — сряза ме тя, — но вече е късно и трябва да дам на Майк да вечеря.
— Мамо, позволи му да опита — обади се хлапето. — Може ли?
Тя постоя няколко секунди с наведена глава — виждах как изплъзналите се кичури коса — също мокри от пот — са залепнали за тила й. После въздъхна и ми подаде хвърчилото. Едва сега разчетох надписа на тениската й: „Стрелба с пушка от лежанка «Камп Пери», 1959 г.“ Щампата на хвърчилото беше много по-забавна и аз неволно се засмях, като я видях. Беше образът на Исус.