— Наша си шега — промърмори тя. — Не ме разпитвайте.
— Добре.
— Имате право на един опит, господин Джойленд, после прибирам Майк да вечеря. Не бива да се простуди. Миналата година много боледува и още не се е съвзел напълно, макар да си въобразява, че е излекуван.
На брега температурата още беше около двайсет и четири градуса, но не исках да противореча на госпожата — очевидно не беше в настроение за спорове. Вместо това повторих, че името ми е Девин Джоунс. Тя повдигна ръце и ги отпусна: „Както кажеш, мърляч.“
Погледнах момчето:
— Майк?
— Да?
— Навий връвчицата. Ще ти кажа кога да спреш.
Хлапакът се подчини. Последвах хвърчилото и когато приближих до инвалидната количка, погледнах Исус.
— Ще полетите ли този път, господин Христос?
Майк се засмя. Майка му — не, но ми се стори, че устните й потрепнаха.
— Каза, че ще го стори — уведомих Майк.
— Хубаво, защото… — Отново се закашля. Майка му беше права, не се беше възстановил още. От каквото и да е боледувал. — Защото дотук не направи нищо, освен да гълта пясък.
Вдигнах хвърчилото над главата си, като се обърнах с лице към Хевънс Бей. Усетих как вятърът мигом го подхвана. Пластмасата изплющя.
— Щом го пусна, Майк, започни отново да намотаваш връвчицата.
— Но то само ще…
— Не, няма. Само че действай бързо и внимавай. — Представих пускането по-трудно, отколкото беше, защото исках Майк да се почувства пълноценен и успял, когато хвърчилото се вдигнеше. А то щеше да се вдигне, стига ветрецът да не ни изиграеше номер и да затихнеше. Много се надявах да не се случи, защото мама май беше сериозна, като заяви, че ми дава само един шанс. — Ще полети, не бой се. Тогава развивай връвчицата. Важното е да я държиш опъната. Ако хвърчилото започне да пада…
— Ще дърпам по-силно, разбрах.
— Добре. Готов ли си?
— Да!
Майло седна между мен и мама и се загледа в хвърчилото.
— И така… Три… две… едно… старт!
Момчето се беше привело напред и макар краката му да бяха недъгави, ръцете му си бяха наред, а и то умееше да следва команди. Занавива макарата и хвърчилото рязко се издигна. После Майк отпусна връвчицата — отначало твърде много и хвърчилото полетя надолу, но хлапакът бързо се поправи и отново го вдигна. Разсмя се.
— Чувствам го! Чувствам го с ръцете си!
— Чувстваш вятъра — обясних му. — Продължавай, Майк. Щом се вдигне по-високо, вятърът ще го понесе. Тогава не бива да го изпускаш.
Той отпусна връвчицата и хвърчилото полетя — първо над брега, после над океана, като се извисяваше все повече в синевата на превалящия септемврийски ден. Наблюдавах го известно време, сетне се осмелих да погледна жената. Тя не се наежи, защото не усети погледа ми. Цялото й внимание беше съсредоточено в сина й. Не бях виждал такава обич и щастие, изписани по нечие лице. Защото Майк беше щастлив. Очите му блестяха и кашлицата бе престанала.
— Мамо, усещам го, сякаш е живо!
„Наистина е живо — помислих си и си спомних как татко ме беше учил да пускам хвърчило в градския парк. Бях на възрастта на Майк, но със здрави крака. — Докато е в небето, за което е създадено, наистина е живо.“
— Ела и ще го усетиш!
Тя изкачи ниското баирче от брега към дъсчената пътека и застана до сина си. Гледаше нагоре, но ръката й галеше гъстата му тъмнокестенява коса.
— Сигурен ли си, миличък? Това си е твоето хвърчило.
— Да, но искам и ти да го пробваш. Невероятно е!
Тя хвана макарата, вече доста размотана, след като хвърчилото се бе вдигнало нависоко (сега беше само черен ромб и лицето на Исус не се различаваше) и я задържа пред себе си. За миг изглеждаше притеснена. После се усмихна. Когато по-силен повей подхвана хвърчилото и го люшна първо наляво, а после надясно над прииждащите вълни, усмивката й стана още по-широка.
След като подържа известно време хвърчилото, Майк нареди:
— Дай го сега на него.
— Не, няма нужда — възразих.
Ала тя ми подаде макарата.
— Настояваме, господин Джоунс. Все пак вие сте повелителят на хвърчилата.
Хванах макарата и усетих познатото вълнение от миналото. Връвчицата се опъваше като рибарска корда, когато едра пъстърва захапе кукичката, но хубавото при пускането на хвърчила е, че никой не е убит.
— Колко високо ще се вдигне? — попита Майк.
— Не знам, но може би тази вечер не бива да експериментираме. Високо горе вятърът е силен и може да го разкъса. А и на вас ви е време да се прибирате.