— Може ли господин Джоунс да вечеря с нас, мамо?
Тя се постъписа — очевидно й беше неприятно. И все пак знаех, че ще се съгласи, защото бях пуснал хвърчилото.
— Няма да мога — казах. — Благодаря за поканата, но имах много работа в парка. Зазимяваме го и здравата съм се изцапал.
— Може да се измиете у дома — предложи Майк. — Имаме към седемдесет бани.
— Майкъл Рос, не е вярно!
— Е, може и седемдесет и пет да са и във всяка има джакузи.
Той прихна. Беше прекрасен, заразителен смях, поне докато не премина в кашлица. Неудържима кашлица. И тъкмо когато майка му се разтревожи (аз отдавна бях на нокти), Майк я овладя.
— Друг път — казах и му подадох ролката с връвчицата. — Много ми хареса хвърчилото ти с Христос. И кучето ти си го бива.
Наведох се и погалих Майло по главата.
— О… Ами, добре, друг път. Но не отлагайте твърде дълго, защото…
Жената побърза да се намеси:
— Може ли да тръгнете за работа малко по-рано утре, господин Джоунс?
— Да, защо не?
— Можем да пийнем нещо разхладително тук, ако времето е хубаво. Приготвям страхотен плодов шейк.
Вярвах й. А и така нямаше да е принудена да кани непознат у дома си.
— Ще дойдете ли наистина? — попита Майк. — Ще е чудесно.
— Ще дойда на драго сърце. Ще донеса сладкиши от „Пекарната на Бети“.
— О, не си правете… — подхвана тя.
— За мен ще е удоволствие, мадам.
— О! — стресна се тя. — Аз така и не се представих. Казвам се Ан Рос. — И ми подаде ръка.
— На драго сърце щях да се здрависам с вас, госпожо Рос, но наистина съм много мръсен. — Показах й ръцете си. — Сигурно и хвърчилото съм изцапал.
— Трябваше да нарисуваш мустаци на Исус — викна Майк, разсмя се и отново се закашля.
— Много отпускаш връвта, Майк — предупредих го. — Навий макарата.
Той се подчини, а аз погалих за последен път Майло и си тръгнах.
— Господин Джоунс! — извика ме жената.
Обърнах се. Стоеше с изпънати рамене и с вирната брадичка. От потта тениската бе прилепнала към тялото й — имаше великолепни гърди.
— Не съм госпожа, а госпожица Рос. Но след като вече официално се запознахме, може ли да ми казвате Ани? И да си говорим на ти, ако не възразявате.
— Дадено — отвърнах. — Посочих тениската й. — Явно те бива с пушката.
— Не съм стреляла от години — рече тя и тонът й ми подсказа, че не желае да говори на тази тема.
Устройваше ме. Помахах за довиждане на Майк и той мигом ми отвърна. Усмихваше се. Имаше неповторима усмивка.
Изминах четирийсет-петдесет метра по брега и се обърнах. Хвърчилото се спускаше надолу, но засега още бе във владение на вятъра. Майката и синът го гледаха, тя беше сложила ръка на рамото на хлапето.
„Госпожица — казах си. — Госпожица, а не госпожа. А дали има господин с тях в голямата стара викторианска къща със седемдесет бани?“ Никога не бях виждал мъж с тях, което не означаваше, че го няма, но някак не ми се вярваше. Мислех си, че са само двамата. Сами на света.
♥
На другата сутрин не получих от Ани Рос допълнителни сведения относно семейното си положение, за сметка на което Майк ме засипа с информация. Получих и прекрасен плодов шейк. Каза, че сама си кваси киселото мляко и то бе смесено с пресни ягоди, с които бог знае откъде се бе сдобила. Аз занесох кроасани и боровинкови мъфини от „Пекарната на Бети“. Майк не посегна към сладкишите, но пък изпи шейка си и помоли за още един. Като видях как майка му зяпна, прецених, че е смайващ напредък. И то в добрия смисъл.
— Сигурен ли си, че ще изпиеш още един?
— Може би половинка. — Какво ти става, мамо? Нали все ми казваш как пресният йогурт ще ми помогне да се изходя по голяма нужда?
— Темата е крайно неподходяща за пред хора, Майк. — Тя се изправи и ме изгледа изпод око.
— Не бой се — заяви Майк. — Ако се опита да ми посегне, ще насъскам Майло по него.
Страните й пламнаха.
— Майкъл Евърет Рос!
— Извинявай.
Не изглеждаше разкаян. Очите му искряха.
— Не се извинявай на мен, а на господин Джоунс.
— Извинението е прието.
— Ще го наглеждаш ли, господин Джоунс? Няма да се бавя.
— С удоволствие, ако ме наричаш Девин.
— Добре, така да е.
Тя забърза по дъсчената пътека, като се спря веднъж и се обърна да ни погледне. Явно много й се искаше да се върне, но накрая перспективата да натика още малко калории в болезнено слабия си син й се видя твърде съблазнителна и тя продължи напред.
Майк я проследи с поглед как се качва по стъпалата към задния вътрешен двор и въздъхна:
— Сега ще трябва да го изпия.
— Е, нали сам го поиска?