— Боже мой, хлапе! Сякаш тя не знае.
— Твърде много знае, така си мисля. Знае, че може би имам още три добри месеца и после четири-пет много лоши. Ще бъда на легло и няма да мога да правя нищо, освен да дишам кислород и да гледам „Военнополева болница“ и „Албърт Дебелака“. Единствената дилема е дали да допусне баба и дядо Рос да дойдат на погребението или не.
Беше кашлял толкова силно, че очите му се бяха навлажнили, но не от сълзи. Беше мрачен, ала овладян. Миналата вечер, когато хвърчилото се издигна и той го чувстваше как дърпа връвчицата, изглеждаше по-малък от годините си. Сега го гледах как се опитва да е много по-голям. Плашещото бе, че му се удаваше много добре. Очите му се впериха в моите.
— Тя знае. Само не е наясно, че аз знам.
Задната врата се блъсна. Погледнахме натам и видяхме Ани да върви към дъсчената пътека.
— Защо аз трябва да знам, Майк?
Той поклати глава.
— Нямам представа. Но не бива да говориш за това на мама, разстройва се. Има си само мен.
Изрече последното не с гордост, а с някакъв тъжен реализъм.
— Добре.
— О, и още нещо. За малко да забравя. — Стрелна поглед към нея — тя още беше на половината път, — после пак се обърна към мен. — Не е бяла.
— За какво говориш?
Майк Рос изглеждаше озадачен.
— Нямам представа. Когато се събудих сутринта, се сетих, че ще дойдеш да пием шейк и ми хрумна това изречение. Мислех си, че ти ще знаеш.
Ани се приближи. Беше наляла мъничко шейк в чаша за сок. Отгоре имаше цяла ягодка.
— Ммм, вкусно! — възкликна Майк. — Благодаря, мамо.
— Няма защо, скъпи.
Погледна мократа му риза, но не продума. Когато ме попита дали искам още сок, Майк ми намигна. Отвърнах, че искам. Докато тя го наливаше, малкият изля две препълнени лъжици от шейка в устата на Майло.
Тя отново се обърна към него и като видя чашата полупразна, възкликна:
— Виж ти, наистина си бил жаден.
— Нали ти казах?
— За какво си говорихте с господин Джоунс… с Девин?
— О, нищо особено. Бил е много тъжен, но вече е по-добре.
Не коментирах, но усетих как страните ми пламват. Когато се осмелих да погледна Ани, тя се усмихваше.
— Добре дошъл в света на Майк, Девин — рече и сигурно съм имал вид на глътнал златна рибка, защото тя се засмя звънливо. Прекрасен звук.
♥
Същата вечер на връщане от Джойленд я заварих да ме чака на края на дъсчената пътека. За пръв път я виждах с блуза и пола. И беше сама. Също за пръв път.
— Девин? Може ли за момент?
— Разбира се — казах и завих по пясъчното баирче към нея. — Къде е Майк?
— Има физиотерапия три пъти седмично. Обикновено Джанис, физиотерапевтката, идва сутрин, но днес уредих да дойде вечерта, защото исках да говоря насаме с теб.
— Майк знае ли?
Тя кисело се усмихна:
— Изглежда, знае много повече, отколкото би трябвало. Няма да питам за какво си говорихте, след като той се отърва от мен тази сутрин, но предполагам, че неговото… прозрение… не те е изненадало.
— Каза ми само защо е в инвалидна количка. И спомена, че се разболял от пневмония миналата година след Деня на благодарността.
— Исках да ти благодаря за хвърчилото, Дев. Синът ми прекарва много неспокойно нощите. Не изпитва болка, но му е трудно да диша по време на сън. Нещо като апнея. Трябва да спи в полуседнала поза, а и това не помага. Понякога напълно спира да диша и когато това се случи, включва се аларма и го събужда. Ала миналата нощ, след хвърчилото, спа непробудно. Дори влязох при него към два часа да проверя дали няма някаква повреда в монитора. Спеше като къпан. Нямаше го неспокойното мятане и въртене, нямаше ги кошмарите — често го спохождат — нито стоновете. Заради хвърчилото беше. То го зарадва, както нищо друго не би могло. Освен може би посещението в този твой проклет увеселителен парк, за което и дума не може да става. — Млъкна, после се усмихна. — Дръпнах цяла реч.
— Няма нищо — казах.
— Твърде малко са хората, с които мога да разговарям. С икономката, много мила жена от Хевънс Бей, а и с Джанис, разбира се, но не е същото. — Тя дълбоко си пое дъх. — А сега и другото. Няколко пъти бях груба с теб, и то съвсем безпричинно. Извини ме.
— Госпожо… госпожице… — По дяволите! — Ани, няма за какво да се извиняваш.
— Има. Можеше да отминеш, като ме видя да се боря с хвърчилото, и тогава Майк нямаше да спи спокойно през цялата нощ. Признавам, че ми е много трудно да се доверявам на хората.
„Сега ще ме покани на вечеря“ — помислих си. Но тя не го направи. Може би заради следващите ми думи:
— Виж, той наистина може да дойде в парка. Лесно ще го уредя, а и като е затворен, спокойно може да го обиколи целия.