„Няма да го направя — казах си. — Проклет да съм, ако го направя.“
После се наведох, същевременно още веднъж натиснах гърдите му и допрях уста до неговата. Не беше гадно, колкото очаквах. Устните му бяха горчиви от цигарите, усетих и някаква миризма… мили Боже, май беше на люти чушлета, вероятно от омлета, с който беше закусил. Още по-плътно притиснах устни до неговите, за да ги запечатам, с пръсти прещипах ноздрите му и вдишах в гърлото му.
Направих го пет-шест пъти, преди той да задиша. Спрях притискането на гръдния кош, за да видя какво ще стане, и той продължи да диша. Сигурно добре си беше похапнал през този ден. Обърнах го настрани, в случай че повърнеше. Лейн стоеше до мен с ръка на рамото ми. Скоро след това чухме приближаващия се вой на сирена.
Лейн забърза към портала да ги посрещне и насочи. Загледах се в озъбените зелени лица на чудовища на фасадата на „Къщата на ужасите“. Над тях с размазани зелени букви беше написано: „ВЛЕЗ, АКО ТИ СТИСКА.“ Хванах се, че отново мисля за Линда Грей, която беше влязла жива и здрава, а след няколко часа бяха изнесли трупа й. Вероятно умът ми се отплесна в тази посока, защото Ерин се беше добрала до информация за убийството. Информация, която я плашеше. Мислех си също за убиеца на Линда.
„Можеше да си и ти, само дето си тъмнокос, а не рус, и нямаш татуирана птича глава на опакото на дланта си. А онзи имаше. Орел или може би ястреб.“
Косата на Еди беше преждевременно побеляла — типично за закоравелите пушачи, — но може да е била руса преди четири години. И той винаги носеше ръкавици. Разбира се, беше твърде стар да е мъжът, придружавал Линда Грей при последната й обиколка в мрака, обаче…
Линейката наближаваше, но според мен — твърде бавно. Виждах как Лейн стои на портала и с жестове подканва шофьора да побърза. Престраших се и смъкнах ръкавиците на Еди. Пръстите му бяха олющени, опакото на дланите му беше червено под плътния слой бял крем. Нямаше татуировки.
Само псориазис.
♥
Веднага щом го качиха в линейката, за да го закарат в малката болница в Хевънс Бей, изтичах до най-близката тоалетна и дълго се жабурих с вода. Сума време не пропъдих вкуса на проклетите люти чушлета и оттогава не искам и да ги видя.
Излязох и заварих отвън Лейн Харди.
— Велико беше — промърмори. — Ти го върна от онзи свят.
— Още не е вън от опасност, а може да има и мозъчни увреждания.
— Може би да, може би не, но ако те нямаше, вече щеше да е гушнал букета. Първо момиченцето, сега дъртия мръсник. Току-виж съм започнал да те наричам Исус вместо Джоунси, защото наистина си спасител.
— Направи го и съм ХП. — На дъра-бъра това означаваше „хванал пътя“, което пък на нормален език би трябвало да гласи, че ще напусна завинаги.
— Майтапът настрана, но ти се справи отлично, Джоунси. Направо изтрепа рибата.
— Вкусът му още ми е в устата — оплаках се. — Пфу!
— Сигурно, обаче погледни нещата от хубавата им страна. Него вече го няма и ти най-сетне си свободен. Май така ще ти е по-добре, а?
О, да, определено щеше да ми е по-добре.
Лейн измъкна от задния си джоб ръкавици от нещавена кожа. Ръкавиците на Еди.
— Намерих ги на земята. Защо си му ги свалил?
— Ами… да дам възможност на ръцете му да подишат. — Обяснението беше суперглупаво, но истината щеше да прозвучи още по-тъпо. Невероятно беше, че и за миг съм допуснал възможността Еди Паркс да е убиецът на Линда Грей.
— По време на курса за първа помощ ни учеха, че кожата на жертвите на инфаркт не бива да е покрита с… нещо. По някакъв начин помагало. — Свих рамене. — Поне така се предполага.
— Ти да видиш… Човек учи по нещо ново всеки ден. — Той ми подаде ръкавиците. — Сигурно ще мине много време, преди Еди да се върне, ако изобщо се върне, така че по-добре ги прибери в кучешката му колиба.
— Добре — отвърнах. Така и направих.
Но по-късно същия ден се върнах в бараката и ги взех. Взех и друго.
♥
Не харесвах Еди, по този въпрос сме наясно, нали? Не ми беше дал повод да го харесвам. Доколкото знаех, не го беше дал и на нито един от работещите в Джойленд. Дори старите служители като Рози Голд и Татенцето страняха от него. И все пак следобед към четири часа се озовах в общинската болница на Хевънс Бей и попитах дали се допускат посещения при Едуард Паркс. В едната си ръка държах ръкавиците му заедно с още нещо.
Доброволката със синя коса, която дежуреше на информацията, прегледа два пъти документите пред себе си, като поклащаше глава и вече си мислех, че Еди е хвърлил топа, когато тя най-сетне каза: