— Почти съм сигурен.
— А да стреляме на стрелбището?
— Може би. Ако майка ти позволи. Всичко зависи от одобрението й. Това означава…
— Знам какво означава — прекъсна ме нетърпеливо. После детинската му възбуда бликна отново. — Върховно ще бъде!
— Няма да се качваме на бързите съоръжения — да сме наясно. Така или иначе вече са зазимени. — Виенското колело „Каролайна“ също е зазимено, но с Лейн Харди ще го пуснем за четирийсет минути. Другата причина е…
— Знам, знам, сърцето ми. Виенското колело ми стига. Виждаме го от края на дъсчената пътека. Сигурно отгоре светът се вижда като от хвърчилото ми.
Усмихнах се.
— Да, нещо такова. Но помни, само ако майка ти разреши. Тя е шефът.
— Правим го за нея. Ще разбере, когато отидем там. — Говореше някак свръхестествено уверен в думите си. — И за теб също, Дев. Но най-вече за жената. Твърде дълго е била тук. Вече иска да си отиде.
Зяпнах, но нямаше опасност от устата ми да потекат лиги, защото беше пресъхнала.
— Откъде… — изграчих. Отново преглътнах. — Откъде знаеш за жената?
— Не знам, но ми се струва, че заради нея дойдох тук. Казах ли ти, че не е бяла?
— Да, но каза също, че не знаеш какво означава. Знаеш ли вече?
— Не. — Малчуганът се закашля. Изчаках. Когато пристъпът отмина, той добави: — Затварям! Мама се събуди. Сега ще будува до посред нощ и ще чете.
— Наистина ли?
— Да. Дано ми разреши да се кача на виенското колело.
— Казва се „Каролайна“, но хората, които работят там, го наричат „Железарията“. — Някои, например Еди, му викаха „желязната бракма“, но това го премълчах. — Служителите в Джойленд си имат таен език.
— Железарията. Ще запомня. Дочуване, Дев.
Чух изщракване — беше затворил.
♥
Този път инфаркт беше получил Фред Дийн.
Лежеше на рампата към виенското колело „Каролайна“, лицето му беше посиняло и изкривено. Коленичих до него и започнах сърдечен масаж. След като не подейства, се наведох над него, стиснах с пръсти ноздрите му и прилепих устни към неговите. Нещо докосна зъбите ми и се озова на езика ми. Дръпнах се рязко и видях, че от устата му излиза върволица черни паячета.
Събудих се наполовина свлечен от леглото, завивката се беше усукала около мен като саван, сърцето ми биеше до пръсване и ми се струваше, че ме задавя. Едва след няколко секунди осъзнах, че не е попаднало в устата ми. Въпреки това станах, отидох в банята и изпих две чаши вода. Може и някога да съм сънувал по-страшни кошмари от този, който във вторник ме събуди в три часа сутринта, но съм ги забравил. Оправих си кревата и легнах отново, макар да бях убеден, че повече няма да заспя. И все пак се унесох, но отново се сепнах, защото ми хрумна, че емоционалната сцена между нас тримата в болницата може да е била залудо.
В Джойленд предлагаха специални условия за децата с всякакви увреждания и дефекти — от онези, на които днес им казват „деца със специални нужди“, — но само през сезона. Дали застраховката щеше да покрие евентуална злополука с Майк Рос извън сезона? Представих си как Фред Дийн ме изслушва, поклаща глава и казва, че много съжалява, обаче…
♥
Утрото беше студено и ветровито, затова отидох в Джойленд с колата и я паркирах до пикапа на Лейн. Беше рано и автомобилите ни бяха единствените на паркинг А, който беше достатъчно голям да побере петстотин превозни средства. Опадали сухи листа препускаха по асфалта и шумоленето им ми напомни паяците от съня ми.
Лейн седеше на шезлонг пред шатрата на мадам Фортуна (която скоро щеше да бъде демонтирана и прибрана на склад за през зимата). Ядеше кифличка, дебело намазана с меко сирене. Шапката му беше килната под обичайния тарикатски ъгъл, зад ухото му пак беше затъкната цигара. Единственото ново у него беше дънковото яке. Още едно подсещане (сякаш ми беше необходимо), че циганското лято е свършило.
— Джоунси, Джоунси, изглеждаш самотен. Искаш ли кифличка? Имам повече.
— Давай — казах. — Може ли да поговоря за нещо с теб, докато похапвам?
— Дошъл си да изповядаш греховете си ли? Сядай, синко.
Той посочи два сгънати шезлонга, подпрени на шатрата.
— Не е греховно — казах и разпънах единия шезлонг. Седнах и взех кафявото пликче, което ми подаваше. — Само че дадох обещание и сега се боя, че може да не го изпълня.
Разправих му за Майк и как съм убедил майка му да го пусне в парка — трудна задача предвид емоционалното й състояние. Завърших с мисълта, която ми хрумна посред нощ, че Фред Дийн няма да разреши. Не споменах само кошмара, който ме беше събудил.
— Я кажи — подхвърли Лейн, когато свърших, — мамичка хваща ли окото?