— Вече си представям как Еди Паркс тича за здраве — подхвърли Ерин.
— Да, бе, с цигара в едната ръка и пликче свински пръжки в другата.
Тя се изкиска. Нов повей на вятъра разроши косата й. С дебелия пуловер и със строгия тъмносив панталон не приличаше на румената американска красавица със секси зелена рокличка, търчаща из Джойленд, усмихваща се чаровно и приканваща хората да позират пред старомодния й фотоапарат.
— Какво ми носиш? Какво откри?
Тя отвори куфарчето и извади папка.
— Сигурен ли си, че искаш да задълбаеш в това? Защото не мисля, че ще ме изслушаш, ще подхвърлиш стил Шерлок Холмс „Елементарно, Ерин“ и ще кажеш името на престъпника.
Ако исках доказателство, че не съм Шерлок Холмс, вече го имах: шантавата ми идея, че Еди Паркс е убиецът от „Къщата на ужасите“. Мислех си да й кажа, че повече искам жертвата да намери покой, отколкото убиецът да бъде заловен, но щеше да прозвучи налудничаво въпреки преживяването на Том.
— Няма такава опасност — промърморих.
— Впрочем дължиш ми почти четирийсет долара такси за библиотеката.
— Ще си ги получиш.
Тя ме смушка в ребрата:
— Дано. Не работя за удоволствие, нали знаеш?
Пъхна куфарчето между краката си и отвори папката. Вътре имаше фотокопия на няколко страници напечатани на машина бележки, както и лъскави снимки като онези, които получаваха чинчилите, вързали се на подканянията на Холивудските момичета.
— Добре, ето какво имаме. Започнах със статията в чарлстънския „Нюз енд Къриър“, за която ми каза. — Тя ми подаде едно от фотокопията. — Статията е типична за неделен брой: пет хиляди думи предположения и около осемстотин — актуална информация. Прочети я после, сега ще обобщя основните точки. Четири момичета. Пет, ако броим и нея. — Тя посочи „Къщата на ужасите“. — Първата е Дилайт Мобрей, наричана Диди от приятелите си. От Уейкрос, Джорджия. Бяла, двайсет и една годишна. Два-три дни, преди да бъде убита, казала на добрата си приятелка Джасмин Уидърс, че има нов приятел — по-възрастен и много красив. Била открита до железопътната линия край тресавището „Окифеноки“ на трийсет и първи август 1961, девет дни след изчезването й. Ако онзи я беше бутнал в тресавището, още дълго време е щяла да остане в неизвестност.
— Или завинаги — вметнах. — До двайсет минути алигаторите са щели да погълнат трупа.
— Гадно, но вярно. — Тя ми подаде друго копие. — Статия от уейкроския „Джърнъл Хералд“. — Материалът беше придружен от снимка на намръщен полицай, който държеше гипсова отливка от следи на автомобилни гуми. — Смята се, че я е изхвърлил там, където й е прерязал гърлото. Пише, че следите са от камион.
— Изхвърлил я е като боклук — процедих.
— Също гадно, но вярно. — Подаде ми поредната фотокопирана изрезка от вестник. — Номер две. Клодин Шарп от Роки Маунт, Северна Каролина. Бяла, двайсет и три годишна. Открита е мъртва в местно кино. На втори август 1963. Прожектираният филм бил „Лорънс Арабски“, който е безкрайно дълъг. Авторът на статията цитира „неназован източник от полицията“, твърдящ, че убиецът вероятно е прерязал гърлото й по време на една от баталните сцени. Предположение, естествено. Оставил окървавена риза и ръкавици, после вероятно излязъл преспокойно, защото по ризата, която носел отдолу, нямало кръв.
— Май същият е убил и Линда Грей. Не мислиш ли?
— Фактите подкрепят предположението ти. От полицията разпитали всичките приятели на Клодин, но тя не била споменала да има ново гадже.
— Нито дори с кого ще ходи на кино през онази вечер ли? И на техните ли не е казала?
Ерин ме изгледа, сякаш да каже, че ще изтърпи глупавите ми забележки.
— Била е на двайсет и три, Дев, не на четиринайсет. Живеела отделно от родителите си в другия край на града. Работела в дрогерия и държала малък апартамент над магазина.
— И всичко това научи от статията във вестника ли?
— Не, разбира се. Обадих се тук-там. По-точно, контузих си показалеца от въртене на телефонната шайба, ако държиш да знаеш истината. Дължиш ми и за междуградски разговори. Повече за Клодин Шарп след малко. А сега да вървим нататък. Жертва номер три — според статията в „Нюз енд Къриър“ — е момиче от Сентий, Южна Каролина. Стигнахме до 1965. Ив Лонгботъм, на деветнайсет години. Чернокожа. Изчезнала на четвърти юли. Трупът й е открит девет дни по-късно от рибари на северния бряг на река Сентий. Била изнасилена и прободена в сърцето. Другите жертви не са чернокожи, нито изнасилени. Ако искаш, пиши я на сметката на убиеца от „Къщата на ужасите“, но аз имам известни съмнения. Жертвата преди Линда Грей е тази.
Тя ми подаде снимка, вероятно от гимназиален годишник, на красиво златокосо момиче. От онези, дето са главни мажоретки, кралици на бала, гаджета на куотърбекове… и при все това са всеобщи любимки.