— Дарлийн Стамнакър. Вероятно щеше да промени фамилното си име, ако беше станала филмова звезда, каквато е била мечтата й. Бяла, деветнайсетгодишна. От Макстън, Северна Каролина. Изчезнала на двайсет и девети юни 1967 година. Провели мащабно издирване и след два дни я намерили в крайпътен заслон в гъстата борова гора южно от Елрод. С прерязано гърло.
— Божичко, колко е красива! Не е ли имала постоянно гадже?
— Що за въпрос? Може ли да си няма приятел момиче с нейната външност? Полицията потърсила първо него, но го нямало вкъщи. Отишъл с трима приятели на къмпинг в Блу Ридж, после те потвърдили, че е бил с тях. Не е бил той… освен ако не е долетял обратно.
— След нея убиецът е очистил Линда Грей — промълвих. — Номер пет. Ако приемем, че всичките са жертви на един и същ човек.
Ерин наставнически вдигна пръст.
— И че са само пет. Възможно е да е имало и други в началото на шейсетте.
Усилилият се вятър застена между кабинките на виенското колело.
— А сега за нещата, които ме тревожат — продължи Ерин… сякаш пет мъртви момичета не бяха достатъчен повод за тревога. Извади от папката си друго фотокопие. Беше листовка — „врясък“ на езика дъра-бъра, — рекламираща панаира „Хилядата чудеса на Манли Уелман“. На листовката бяха изобразени двама клоуни с пергамент, на който бяха изредени някои „чудеса“, включително „НАЙ-БОГАТАТА АМЕРИКАНСКА КОЛЕКЦИЯ ОТ ИЗРОДИ! И ЧУДАТОСТИ“. На посетителите се предлагаха и игри, забавления за децата и „НАЙ-СТРАХОВИТАТА КЪЩА НА УЖАСИТЕ В ЦЕЛИЯ СВЯТ“. „Влез, ако ти стиска“ — помислих си.
— Това от библиотечния обмен ли го получи? — попитах.
— Да. Открих, че можеш да получиш всичко чрез библиотечния обмен, стига да не те мързи да се ровиш. А може би е по-точно да се каже: „Защото това е най-големият световен клюкарник.“ Тази реклама се е появила в „Джърнал Хералд“, издаван в Уейкрос. Вървяла е през първата седмица на август 1961.
— Панаирът „Уелман“ е бил в Уейкрос при изчезването на първото момиче, така ли?
— Първата жертва се казва Диди Мобрей. Не, по това време вече е бил отпътувал. Но още е бил там, когато Диди казала на приятелката си, че има ново гадже. Погледни това. То е от „Телеграм“, издаван в Роки Маунт. Публикували са я цяла седмица в средата на юли 1963. Стандартната предварителна реклама. Вероятно не е нужно да ти го казвам.
Същите два клоуна държаха същия пергамент, но две години след пребиваването на панаира в Уейкрос обещаваха нова хазартна игра с награден фонд десет хиляди долара и думата изроди липсваше.
— Било ли е шоуто в града, когато онази Шарп е била убита в киното?
— Заминали са си предишния ден. — Тя посочи нещо, написано най-отдолу на листа. — Обърни внимание на датите, Дев.
Не бях ориентиран в хронологията колкото нея, но не си направих труда да се оправдавам.
— А третото момиче? Лонгботъм?
— Не открих информация за панаир в района на Сентий и нямаше как да намеря сведения за шоуто на Уелман, защото е фалирало през есента на 1964. Това го прочетох в „Аутдор Трейд енд Индъстри“. Както установихме с многото ми помагачи библиотекари, това е единственото списание за панаири и увеселителни паркове.
— Господи, Ерин, откажи се от фотографията и си намери богат писател или филмов продуцент. Веднага ще те назначи да му правиш проучванията.
— Предпочитам да снимам. Проучването твърде много прилича на работа. Но не изпускай нишката, Девин. Вярно, не е имало панаир в района на Сентий, но и без това убийството на Ив Лонгботъм не прилича на останалите. Поне според мен. Другите жертви не са били изнасилени.
— Не се знае. Такива думи не се пишат във вестниците.
— Така е, наричат го гавра или сексуален тормоз, вместо изнасилване, но все пак успяват да внушат идеята, повярвай ми.
— Ами Дарлийн Шумейкър? Там имало ли е…
— Стамнакър. Тези момичета са убити, Девин. Най-малкото, което можеш да сториш в тяхна памет, е да запомниш имената им.
— Ще ги запомня. Дай ми време.
Тя докосна ръката ми:
— Извинявай. Изсипах ти всичко наведнъж. А аз имах на разположение няколко седмици да си блъскам главата.
— Това ли прави?
— Нещо такова, да. Ужасно е.
Тя имаше право. Ако четеш криминале или гледаш филм с купища трупове, може да си свиркаш и да те вълнува само дали престъпникът е икономът или злата мащеха. Но тези млади жени са били… истински. Навярно врани са кълвали плътта им; червеи влизали в очите и в носовете им, прояждали са мозъците им.