— Всичко друго, свързано с него, избледнява в спомените на свидетелите.
— Именно. След като си „свърши работата“, убиецът измива татуировката.
— Ченгетата знаят ли?
— Нямам представа. Аз бях дотук, връщам се в университета. Съобщи им, ако решиш. Макар да се съмнявам, че ще проявят интерес. Все пак са минали много години.
Отново разгледах снимките. Несъмнено Ерин беше попаднала на важна улика, но не вярвах, че откритието й ще помогне за залавянето на убиеца от „Къщата на ужасите“. Ала имаше и още нещо в тези снимки. Нещо. Знаете как понякога думата ви е на върха на езика, а не иска да излезе. Тъкмо това чувствах.
— Имало ли е след Линда Грей подобни убийства освен тези пет (или четири, ако изключим Ива Лонгботъм)? Провери ли?
— Опитах се. Май не е имало, но не съм сигурна. Изчетох материалите за най-малко петдесет убийства на момичета и на млади жени, но не открих следните съвпадения. — Тя ги изреди на пръсти: — Винаги през лятото. Винаги в резултат на интимна среща с по-възрастен непознат мъж. Винаги с прерязано гърло. И винаги имат някаква връзка с панаири или с…
— Привет, хлапета.
Стреснахме се и вдигнахме глави. Беше Фред Дийн. Днес носеше памучна блуза за голф, яркочервен панталон с ниска талия като на скейтърите, плюс шапка с козирка и с надпис, извезан със златен конец — „Кънтри клуб «Хевънс Бей»“. Бях свикнал да го виждам с костюм (понякога си позволяваше само да разхлаби вратовръзката си и да разкопчае яката на ризата си „Ван Хойзен“, за да изрази нехайност). Със спортното облекло изглеждаше абсурдно млад. Само косата му, прошарена на слепоочията, издаваше понапредналата му възраст.
— Здравейте, господин Дийн — каза Ерин и се изправи. В едната си ръка още стискаше повечето листове и няколко снимки. В другата държеше папката. — Не знам дали ме помните…
— Помня те, разбира се — каза той и се приближи. — Никога не забравям Холивудско момиче. Само имената бъркам. Ти Ашли ли беше или Джери?
Тя се усмихна, прибра всичко в папката и ми я подаде. Добавих вътре снимките, които държах.
— Аз съм Ерин.
— Разбира се. Ерин Кук. — Той ми намигна, което ми се видя още по-странно от смешния младежки панталон. — Имаш отличен вкус за млади дами, Джоунси.
— Такъв съм си аз — отвърнах. Твърде сложно ми се видя да му обяснявам, че Ерин всъщност е гадже на Том Кенеди. Той вероятно не помнеше Том, тъй като никога не го беше виждал със секси зелена рокличка и с обувки с висок ток.
— Отбих се да взема счетоводните книги. Наближава срокът за данъците за тримесечието. Голяма досада. Приятно ли е да погостуваш по старите места, Ерин?
— Да, много.
— Ще работиш ли тук другото лято?
Тя се почувства малко неловко, но все пак отговори искрено:
— Вероятно не.
— Разбирам, но ако размислиш, не се съмнявам, че Бренда Рафърти ще ти намери място. — Той прехвърли вниманието си към мен. — По повод момчето, което искаш да доведеш в парка, Джоунси. Уговори ли вече ден с майка му?
— Вторник. Ако вали, в сряда или в четвъртък. Детето не бива да е на открито, когато времето е влажно.
Ерин любопитно ме изгледа.
— Съветвам те да го заковеш за вторник — каза той. — Задава се буря по крайбрежието. Не ураган, слава богу, но се очакват обилни валежи и силни ветрове. Около сряда преди обед.
— Добре — отвърнах. — Благодаря, че ме предупредихте.
— Радвам се, че те видях, Ерин. — Той докосна шапката си и тръгна към паркинга.
Ерин изчака, докато той се изгуби от поглед, след което се разкиска неудържимо.
— Видя ли му панталона?
— Да. Събра ми очите.
Ала за нищо на света нямаше да се присмея на панталона му. Или на него. Лейн твърдеше, че Фред Дийн крепи Джойленд благодарение на здравата си ръка и на счетоводния си гений. Мислех, че при това положение има право да се прави на скейтър, щом му харесва. Слава богу, поне панталонът не беше кариран.
— Кое е това дете, дето ще водиш в парка?
— Дълга история — отговорих. — Ще ти я разкажа на връщане.
Така и направих, като се правех на бойскаут със значка за скромност и пропуснах голямата разправия в болницата. Ерин ме изслуша, без да ме прекъсне, но като се заизкачвахме по стъпалата към шосето, промърмори:
— Кажи ми истината, Дев. Мамчето хваща ли окото?
Всички все това ме питаха.
♥
Тази вечер Том и Ерин отидоха в бара „Джо Сърфиста“, където често ходеха през лятото. Том ме покани, но аз реших да се съобразя със старата поговорка, че двама са компания, а трима са… знаете какво. Освен това се съмнявах, че ще открият предишната купонджийска атмосфера. В градове като Хевънс Бей има голяма разлика между юли и октомври. Дори им го обясних, приемайки ролята на по-големия брат.