— Нищо не разбираш, Дев — възрази Том. — С Ерин не търсим веселие, а го носим в себе си. Това научихме през изминалото лято.
Все пак ги чух да се връщат рано и почти трезви, доколкото можех да съдя по звуците, докато двамата се изкачваха по стълбището в пансиона. Ала чух също шепот, приглушен смях и шумове, от които се почувствах малко самотен. Сега, след толкова много години, мисля, че и това е било крачка напред.
Докато ги нямаше, отново прегледах бележките на Ерин, но не открих нещо ново. След петнайсет минути ги отместих встрани и се върнах към лъскавите черно-бели снимки, направени от Холивудските момичета. Отначало само ги прегледах бегло, после седнах на пода и ги наредих в квадрат, като от време на време разменях местата им, сякаш се опитвах да наредя пъзел. Май това и правех.
Ерин беше притеснена от връзката на убийствата с панаирите и от татуировките, които вероятно бяха фалшиви. Тези факти тревожеха и мен, но имаше и нещо друго. Нещо, което ми убягваше. Влудяваше ме, защото имах чувството, че е под носа ми. Накрая прибрах в папката всички снимки освен две. Ключовите две. Тях разгледах много внимателно.
Линда Грей и убиецът й чакат на опашка пред „Летящите чашки“.
Линда Грей и убиецът й на стрелбището.
„Забрави проклетата татуировка — казвах си. — Не е това. Нещо друго е.“
Но какво друго можеше да е? Слънчевите очила скриваха очите му. Брадичката катинарче скриваше долната част на лицето му, козирката на бейзболната шапка засенчваше челото и веждите му. Логото на шапката представляваше сом, надничащ от голямо червено С — емблемата на „Сомовете“ — третокласен отбор от Южна Каролина. В разгара на сезона в парка идваха десетки мъже с такива шапки — толкова често ги виждахме, че им викахме рибоглавки вместо кучеглавки. Мръсникът трудно би избрал по „анонимна“ шапка — навярно тъкмо такава е била целта му.
Редувах снимките, като гледах ту тази пред „Летящите чашки“, ту другата на стрелбището, а после пак се връщах на „Летящите чашки“. Накрая ги пъхнах в папката и я хвърлих на малкото си бюро. Четох книга, докато Том и Ерин се прибраха, после си легнах.
„Може би на сутринта ще получа просветление — мислех си. — Ще се събудя и ще си кажа: «Ама, разбира се!».“
Шумът на вълни ме унесе. Сънувах, че съм на брега с Ани и с Майк. С нея бяхме стъпили във водата, хванали се бяхме за ръце и гледахме как Майк пуска хвърчилото си. Отпускаше връвта и тичаше след него. Можеше да го прави, защото нищо му нямаше. Беше здрав. Онова за мускулната дистрофия тип Дюшан е било само сън…
Събудих се рано, защото бях забравил да спусна щорите. Отидох до бюрото, извадих от папката двете снимки и се взрях в тях на бледата утринна светлина: бях убеден, че ще видя отговора.
Само че се лъжех.
♥
Том и Ерин бяха съчетали графиците си така, че да пътуват заедно от Ню Джърси до Северна Каролина, но опре ли до влакови разписания, съчетаването на пътуванията е почти невъзможно. В неделя единственото им съвместно пътуване беше до Уилмингтън с моя форд. Влакът на Ерин за Ню Йорк и Анандейл-он-Хъдсън заминаваше два часа преди влака на Том за Ню Джърси.
Пъхнах чек в джоба на сакото й.
— За справките в библиотеката и за междуградските разговори.
Тя го извади, погледна написаната сума и се опита да ми го върне.
— Осемдесет долара са твърде много, Дев.
— Предвид ценната информация не са много. Вземи ги, лейтенант Коломбо.
Тя се засмя, пъхна чека в джоба си, целуна ме за довиждане — поредната бърза целувка между брат и сестра, съвсем различна от онази в края на лятото. Тя остана много по-дълго в обятията на Том. Обещаха си да прекарат Деня на благодарността с родителите на Том в Западна Пенсилвания. Личеше, че не му се иска да се раздели с нея, но по високоговорителите обявиха последно повикване за Ричмънд, Балтимор и следващите гари на север и той неохотно я пусна.
После с него се поразходихме и влязохме да хапнем в сносно заведение за ребърца на скара, намиращо се срещу гарата. Тъкмо разглеждах десертите в менюто, когато той се покашля и подхвана:
— Виж, Дев…
Нещо в тона му ме накара да го погледна. Страните му бяха по-зачервени от друг път. Оставих менюто на масата.
— Онова, което си възложил на Ерин… според мен тя трябва да спре дотук. Става неспокойна и пренебрегва ученето. — Засмя се, погледна през витрината към гарата, после отново към мен. — Говоря, сякаш съм й баща, а не гаджето й, а?