— Говориш като загрижен човек, който държи на нея.
— Да държа на нея ли? Приятелю, аз съм влюбен до уши. Тя е най-важното в живота ми. Не искам да останеш с впечатлението, че ревнувам. Ето как стоят нещата: ако тя иска да запази стипендията си при прехвърлянето, не може да си позволи понижаване на успеха. Разбираш го, нали?
Да, разбирах го. Разбирах и друго, макар Том да не го схващаше. Той я искаше далеч от Джойленд — и духом, и телом, — защото там му се бе случило нещо, което не можеше да си обясни. И не искаше да си обясни, което според мен беше глупаво. Отново ме жегна завист и стомахът ми се сгърчи.
После се усмихнах — с усилие, признавам, — и казах:
— Съобщението е прието. Що се отнася до мен, с малкото ни проучване е приключено.
„Успокой се, Томас. Престани да мислиш за случилото се в «Къщата на ужасите». За видяното там.“
— Добре. Оставаме си приятели, нали?
Протегнах ръка през масата:
— Приятели докрай.
Скрепихме обещанието с ръкостискане.
♥
Сцената на приказките в селцето „Шушу-мушу“ имаше три декора: замъкът на прекрасния принц, вълшебното бобено стъбло на Джак и звездно небе, на фона на което с червени неонови светлини беше очертано виенското колело „Каролайна“. През лятото декорите бяха избелели от слънцето. В понеделник сутринта бях в тясното пространство зад сцената на „Шушу-мушу“ и ги ретуширах с бои и с четка (надявах се да не ги прецакам, защото в никакъв случай не бях Ван Гог), когато един от потръчковците, нает за почасова работа, дойде да ми каже, че Фред Дийн ме вика в канцеларията си.
Доста се притесних и дори се запитах дали Фред няма да ме мъмри, задето в събота бях завел Ерин в парка. Изненадах се, като видях, че той не е с обичайния си костюм, нито с идиотския екип за голф, а с избелели джинси и с избеляла тениска с надпис „Джойленд“; изпод навитите му ръкави надничаха големи мускули. Главата му беше опасана с ластична спортна лента. Не приличаше нито на счетоводител, нито на управител на парка, а на обикновен работник.
Той забеляза изненадата ми и се усмихна:
— Харесва ли ти как съм се изтупал? Мен ме кефи, признавам. Така се обличах, когато през петдесетте се хванах на работа в цирка „Блиц Брадърс“. Майка ми не възрази, но баща ми беше ужасен, при това беше в панаирджийския бизнес.
— Знам — казах.
Той повдигна вежди.
— Нима? Значи си чул да говорят по мой адрес. И тъй, днес следобед те чака много работа.
— Дайте ми списък. Почти приключих с боядисването на декорите в…
— Не бързай, Джоунси. Днес си тръгваш по обед и не искам да те виждам до утре сутринта в девет, когато ще пристигнеш с гостите си. Ще се погрижа пропуснатите часове да не ти бъдат удържани от заплатата.
— За какво става дума, Фред?
Той загадъчно се усмихна:
— Изненада е.
♥
Този понеделник беше слънчев и топъл; на връщане към Хевънс Бей видях, че Ани и Майк обядват на масата в края на дъсчената пътека. Майло ме зърна и хукна да ме посрещне.
— Дев! — извика Майк. — Ела да хапнеш един сандвич! Имаме много!
— Не, не бива…
— Настояваме — каза Ани. После смръщи вежди. — Стига да не си болен. Не искам да лепнеш на Майк някой вирус.
— Добре съм, но днес ме освободиха по-рано. Господин Дийн, шефът ми, не обясни защо. Било изненада. Предполагам, че е свързано с утрешното посещение. — Изгледах я поразтревожено и добавих: — Уговорката за утре остава, нали?
— Да. След като се предадох, няма връщане назад. Само че… Майк не бива да се преуморява. Нали, Дев?
— Мамо! — обади се Майк.
Тя се престори, че не чува укора, и повтори:
— Няма, нали?
— В никакъв случай, госпожо.
Макар че се бях обезпокоил, като видях Фред Дийн, облечен като пътуващ панаирджия, и демонстриращ неподозирано яки мускули. Бях ли му казал колко е крехко здравето на Майк? Май да, но…
— Тогава хапни един сандвич — подкани ме тя. — Дано обичаш яйчена салата.
♥
В нощта срещу вторник спах неспокойно — почти бях убеден, че тропическата буря, за която говореше Фред, ще подрани и ще провали посещението на Майк в лунапарка, ала утрото беше безоблачно. Слязох в салона и включих телевизора тъкмо навреме да чуя прогнозата за времето в шест и четирийсет и пет. Бурята приближаваше, обаче днес щяха да я усетят само живеещите по крайбрежието на Флорида и в Джорджия. Надявах се господин Истърбрук да си е взел галоши.
— Рано си станал. — Госпожа Шопло надникна от кухнята. — Тъкмо приготвям бъркани яйца с бекон. Ела да закусиш.