Фред се наведе да разгледа третия член на фамилията Рос, като подпря длани на коленете си.
— А ти си Майло, нали!
Майло излая.
— Да — кимна Фред, — аз също се радвам да се запознаем.
Протегна ръка, изчака Майло да вдигне лапа и я стисна.
— Откъде знаете името на кучето ни? — попита Ани. — Дев ли ви го каза?
Той се изправи и се усмихна:
— Не ми го е казал. Знам го, защото това място е вълшебно, драга моя. Например… — Показа й празните си ръце, после ги сложи зад гърба си. — Коя ръка избирате?
— Лявата.
Фред показа лявата си ръка — беше празна.
Тя се усмихна и забели очи:
— Тогава дясната.
Този път той извади иззад гърба си дузина рози. Истински. Майката и синът ахнаха. Аз — също. След толкова години още не знам как направи този фокус.
— Джойленд е създаден за децата, драга моя, и тъй като днес Майк е единственото дете тук, паркът му принадлежи. Ала цветята са за вас.
Тя бавно, сякаш насън, протегна ръце, притисна лице до розите и вдъхна аромата им.
— Ще ти ги занеса във вана — казах.
Ани ги подържа още миг, после ми ги подаде.
— Майк — каза Фред, — знаеш ли какво предлагаме тук?
Малкият се поколеба:
— Атракциони и игри?
— Предлагаме забавление. Е, искаш ли да се позабавляваме?
♥
Помня деня на Майк (и на Ани, разбира се) в Джойленд, сякаш беше през миналата седмица, но не съм достатъчно опитен разказвач, за да предам какви чувства предизвика у мен, или да обясня как заличи последните останки от любовта ми към Уенди Кигън и завинаги я прогони от сърцето ми. Ето защо ще кажа нещо, което и бездруго знаете — някои дни са скъпоценни. Не са много, но мисля, че са поне няколко в живота на всеки човек. Този беше един от моите скъпоценни дни и когато съм тъжен, когато ежедневието ме сломи и всичко ми изглежда безвкусно и пошло, както изглеждаше Джойленд Авеню през дъждовните дни, аз го възкресявам в паметта си ако не за друго, то поне да си напомня, че животът невинаги е като компютърна игра. Понякога наградите са истински. Понякога са безценни.
Разбира се, някои съоръжения бяха зазимени, обаче това не пречеше, защото с повечето от тях Майк и бездруго нямаше да се справи. Важното беше, че тази сутрин паркът работеше, макар и не на „пълни обороти“ — светлините блестяха, музиката звучеше от високоговорителите, отворени бяха дори няколко павилиона, в които половин дузина потръчковци продаваха пуканки, пържени картофки, газирани напитки, захарен памук и хотдог „Люта хрътка“. Нямах представа как Фред и Лейн са го организирали само за един следобед, но фактът беше налице.
Започнахме обиколката от селцето „Шушу-мушу“, където Лейн чакаше до локомотива на влакчето. Носеше кепе на машинист вместо обичайната си широкопола шапка, но и то (ама, разбира се) беше килнато по обичайния тарикатски начин.
— На влакчето се качвайте, дечица пакостливи, повярвайте, от него ще слезете щастливи. Кучета и майки се возят без билет, а малките момченца пътуват с мен отпред.
Посочи Майк, после пътническата седалка в локомотива. Малкият стана от количката, нагласи си патериците, но залитна. Ани се втурна към него.
— Не, мамо, няма нужда, мога и сам. — Той бавно се приближи до Лейн — момче от плът и кръв, но с крака на робот — и му позволи да го намести на пътническата седалка. — С това въженце ли се задейства свирката? Може ли да го дръпна?
— Ами то затова е там — отвърна Лейн. — Само се оглеждай за прасенца на релсите. В околността върлува вълк и те се страхуват от него.
С Ани седнахме заедно в едно вагонче. Очите й блестяха. Страните й аленееха като рози. Устните й, макар и стиснати, потреперваха.
— Добре ли си? — попитах я.
— Да. — Тя хвана ръката ми, преплете пръсти в моите и ме стисна толкова силно, че ме заболя. — Да! Да! Да!
— Контролните лампички на пулта да светят в зелено! — извика Лейн. — Докладвай, Майкъл!
— Зелени са!
— За какво ще внимаваш?
— За прасенца!
— Умно е това дете, явно много чете. Хайде, дръпни въженцето и да потегляме!
Майк дръпна кордата. Свирката изпищя. Майло залая. Въздушните спирачки изсъскаха и влакчето потегли.
Беше бавно като другите атракциони и съоръжения в „Шушу-мушу“, предназначени за деца на възраст между три и седем години. Не забравяте обаче колко рядко Майк Рос беше излизал от къщи (особено след боледуването си от пневмония предишната година) и колко дни бе прекарал с майка си на дъсчената пътека, откъдето се чуваха веселите гласчета на децата, забавляващи се в Джойленд, осъзнавайки, че никога няма да познае тяхната радост. Отредено му беше да се бори за въздух, когато белите му дробове откажат, да се превива от кашлица и да се придвижва все по-трудно дори с шините и с патериците, а накрая да умре с памперси под пижамата и с кислородна маска.