Той притисна лице до козината и промърмори:
— Много си добър в ролята на Хауи, Дев.
Помилвах го с лапа по главата и неволно свалих кучеглавката му. Нямаше как да му отговоря — одеве почти бях нарушил правилата, излайвайки името му, — но си помислих: „Доброто дете заслужава добро куче. Питай Майло, ако не вярваш.“
Майк се взря в сините мрежести очи на Хауи.
— Ще дойдеш ли с нас на колелото?
Закимах енергично и отново го погалих по главата. Лейн вдигна кучеглавката и му я нахлупи.
Ани се приближи до мен. Беше скръстила ръце на гърдите си, но очите й закачливо проблясваха.
— Може ли да ви сваля ципа, господин Хауи?
Ох, колко ми се искаше, но, разбира се, не можех да й позволя. Всеки увеселителен парк си има правила и закони; едно от непоклатимите правила в Джойленд беше Хауи Щастливата хрътка да си остане Хауи за чинчилите и за нищо на света да не сваля козината пред тях.
♥
Върнах се в подземния проход, оставих козината в електромобила и настигнах Ани и Майк на рампата към виенското колело „Каролайна“. Ани разтревожено го огледа и се обърна към сина си:
— Майк, наистина ли искаш да се качиш?
— О, да! Това ми беше най-голямото желание!
— Добре, ще се повозим и на виенското. — Кимна тя и ми прошепна: — Не страдам от аерофобия, но перспективата не ме очарова, честно казано.
Лейн държеше отворена вратата на една кабинка:
— Заповядайте. Ще ви кача високо, високо, където въздухът е разреден, но няма да ви мигне окото. — Наведе се и почеса Майло по ухото. — Това приключение ще го пропуснеш, приятелче.
Седнах отвътре, най-близо до механизма. Ани се настани по средата, а Майк — от външната страна, откъдето изгледът бе най-добър. Лейн спусна предпазния лост, върна се при контролния пулт и килна шапката си на обратно.
— Чудесата ви очакват! — подвикна и кабинката потегли нагоре с величественото спокойствие на процесия по коронясване.
Бавно светът се разстла под нас: първо паркът, после кобалтовосиният океан отдясно и низината на Северна Каролина от лявата ни страна. Щом „Каролайна“ стигна връхната си точка, Майк пусна предпазния прът, вдигна високо ръце и извика:
— Летим!
Усетих длан на бедрото си. Ани! Погледнах я, а тя беззвучно произнесе: „Благодаря.“ Не знам колко пъти ни завъртя Лейн — мисля, че направихме повече от обичайните обиколки, — но не съм сигурен. Най-ясно си спомням лицето на Майк — бледо и възторжено, и как дланта на Ани сякаш прогаряше бедрото ми. Не я махна чак докато колелото не спря.
Майк се обърна към мен и промълви:
— Сега знам какво чувства хвърчилото, когато лети.
И аз вече знаех.
♥
Когато Ани каза на Майк, че му стига толкова, той не възрази. Беше капнал от умора. Лейн го намести в количката, а малкият вдигна ръка и разпери пръсти:
— Дай пет за късмет.
Лейн се усмихна и плесна дланта му.
— Пак да дойдеш, Майк.
— Благодаря. Велико беше.
С Лейн забутахме количката по централната алея. Павилионите от двете страни отново бяха затворени, работеше само стрелбището „Ани Оукли“. Зад тезгяха, където през цялото лято стоеше Татенцето Алан, сега беше Фред Дийн с официалния си костюм. Зад него, задвижвани верижно, зайци и патици се носеха в противоположни посоки. Над тях бяха яркожълтите керамични пиленца. Те бяха неподвижни, но пък много малки.
— Желаете ли да изпробвате уменията си за стрелба, преди да си тръгнете от парка? — попита Фред. — Днес няма губещи. Всеки печели награда.
Майк погледна Ани:
— Може ли, мамо?
— Разбира се, миличък. Но няма да се бавим, нали?
Той се опита да стане от количката, обаче не можа. Прекалено изморен беше. С Лейн го хванахме под мишниците и му помогнахме да се изправи. Той взе пушка и стреля два пъти, но вече не можеше да държи здраво оръжието, въпреки че беше леко. Сачмите се удариха в платнището зад сергията и се изтъркаляха в канавката под него.
— Явно не ме бива — измънка хлапето и остави пушката.
— Май да — съгласи се Фред, — но както вече казах, днес всеки печели награда. — И свали от рафта най-големия Хауи, който дори отлични стрелци печелеха едва след като похарчеха осем-девет долара за презареждане.
Майк му благодари и отново седна — изглеждаше зашеметен. Глупавото плюшено куче беше голямо почти колкото него.
— Опитай и ти, мамо — подхвърли след малко.
— Не, няма нужда — отвърна Ани, но ми се стори, че й се иска. Подсказа ми го нещо в погледа й — сякаш измерваше разстоянието от тезгяха до мишените.