— Моля ти се! — Той погледна първо мен, после Лейн. — Мама е много добра в стрелбата. Преди да се родя, веднъж е спечелила в Камп Пери първа награда за стрелба от легнало положение, и два пъти — втора. Камп Пери е в Охайо.
— Не искам…
Лейн вече й подаваше една от модифицираните 22-калиброви пушки:
— Да видим най-доброто представяне на „Ани Оукли“, Ани.
Тя взе пушката и я огледа по начин, нетипичен за повечето чинчили.
— Произвежда по десет изстрела — добави Фред.
— Ако се съглася, може ли да стрелям два пъти?
— Колкото желаете, мадам. Днес е вашият ден.
— Мама е стреляла и по панички с дядо — обяви Майк.
Ани вдигна пушката и стреля десет пъти с двусекундни паузи между изстрелите. Свали две движещи се патици и три движещи се заека. Не обърна внимание на керамичните пиленца.
— Похвално! — възкликна Фред. — Изберете си награда от средната полица!
Тя се усмихна.
— Петдесет процента не са за похвала. Татко щеше да умре от срам. Може ли да презаредя?
Фред измъкна изпод тезгяха хартиен конус („малката порция“ на дъра-бъра) и забучи върха му в дупчица на цевта. Десетте сачми изтракаха вътре.
— Мерниците им пипани ли са? — продължи Ани.
— Не, мадам. В Джойленд не мамим. Но ще ви излъжа, ако кажа, че Татенцето Алан — човекът, който държи стрелбището, — си е дал труд да ги регулира.
Бях работил с Татенцето и знаех, че изявлението на Фред е, меко казано, некоректно. Регулирането на мерниците беше последното, с което Алан би се заел. Колкото по-добре стреляха лапнишараните, толкова повече награди трябваше да им раздава, а той ги плащаше от джоба си. Правилото важеше за всички собственици на павилиони. Да, стоките бяха евтини, но не и безплатни.
— Бие вляво и по-високо — каза Ани по-скоро на себе си, после вдигна пушката, намести я в трапчинката под дясното си рамо и стреля десет пъти. Този път нямаше пауза между изстрелите и тя не благоволи да се занимава с патиците и зайците. Прицели се в керамичните пиленца и пръсна осем.
Върна пушката на тезгяха, а Лейн свали широката кърпа, омотана около шията му, и избърса потта и мръсотията от лицето си, като шепнеше:
— Мили Боже… Господи… Никой не е уцелвал осем пиленца.
— Пропуснах само последното, а при тази дистанция би трябвало да улуча всичките. — Ани не се хвалеше, просто отбелязваше факта.
Майк се обади почти извинително:
— Казах ви, че е добра. — После притисна юмрук до устните си и се закашля. — Щяла е да участва в олимпиадата, само че й се наложило да напусне колежа.
— Ти сякаш си самата Ани Оукли — заяви Лейн, докато напъхваше кърпата в задния си джоб. — Всяка награда е твоя, хубава госпожо. Избирай.
— Аз вече си получих наградата. Денят беше забележителен. Не намирам достатъчно думи да благодаря на двама ви. — После се обърна към мен. — И на него. Нямате представа колко дълго ме убеждава. Защото съм глупачка. — Тя целуна Майк по главата. — А сега смятам да отведа сина си у дома. Къде е Майло?
Огледахме се и го видяхме да седи с подвита опашка пред „Къщата на ужасите“.
— Майло, тук! — повика го Ани.
Кучето наостри уши, но не се подчини. Дори не се обърна към нея, а продължи да се взира във фасадата с нарисуваните черепи, все едно четеше и препрочиташе надписа „Влез, ако ти стиска“.
Докато Ани го гледаше, аз се обърнах към Майк. Малчуганът беше изтощен от приключенията в лунапарка, но кой знае защо изглеждаше доволен. Да, беше налудничаво да си кажа, че с кучето са се уговорили предварително, ала си го помислих.
И още го мисля.
— Избутай количката ми дотам, мамо — промълви Майк. — Той ще тръгне с мен.
— Няма нужда — намеси се Лейн. — Ако имате каишка, аз ще го доведа.
— Каишката е в джоба на количката — каза Ани.
— Май не е — възрази малчуганът. — Провери, но съм почти сигурен, че я забравих.
Ани зарови в джоба, а пък аз си помислих: „Забравил си я, ама друг път.“
— О, Майк — укори го Ани. — Колко пъти съм ти казвала, че си отговорен за кучето, защото е твое?
— Извинявай, мамо — смотолеви Майк и обясни на Фред и на Лейн: — Почти не използваме каишката, защото Майло винаги идва, като го повикаме.
— Само не и когато се налага. — Ани сви длани като фуния и се провикна: — Хайде, Майло! Ще си вървим у дома! — После с много по-благ тон добави: — Бисквитка, Майло! Ела да ти дам бисквитка!
Ако мен повикаше толкова мило, щях да дотичам с изплезен език. Майло обаче не помръдна.
— Хайде, Дев — подкани ме Майк. Сякаш аз също участвах в заговора, но бях пропуснал момента да се включа.
Хванах дръжките на инвалидната количка и я подкарах по Джойленд Авеню към „Къщата на ужасите“. Ани ни последва. Фред и Лейн останаха на стрелбището, Лейн се облегна на тезгяха между окачените на верижки въздушни пушки. Беше свалил широкополата си шапка и я въртеше на показалеца си.