— Да, но това лято ще работи в Бостън.
— Е, може би ще си намериш някоя. Нали знаеш онази песен: „Любовта е навред около нас“.
Само се усмихнах. През пролетта на седемдесет и трета идеята да обичам друга, а не Уенди Кигън, ми се струваше немислима.
— Предполагам, че имаш кола. Отзад има само две места за паркиране, така че всяко лято действа принципът „Който превари, той ще натовари“. Ти превари другите и мисля, че с теб ще се разберем. Ако ме разочароваш, изхвърчаш. Разумно ли е?
— Да, госпожо.
— Добре, защото така стоят нещата. Ще искам обичайното: наем за първия и последния месец и депозит за щети.
Назова сума, която също изглеждаше разумна, но щеше да изпразни сметката ми във „Фърст Ню Хемпшир Тръст“.
— Ще приемете ли чек?
— Сигурно е без покритие, а?
— Не, госпожо, не съвсем.
Тя отметна глава и се разсмя:
— Тогава ще го приема, ако още искаш стаята, след като я видиш. — Загаси цигарата си и се изправи. — Впрочем, никакво пушене горе. Както и тук, щом се нанесат всички наематели. Знаеш ли, че старият Истърбрук е забранил пушенето в лунапарка?
— Да, чух. Сигурно ще загуби много посетители.
— Отначало може би. Нищо чудно после да спечели повече. Залагам на Брад. Умен човек, троен панаирджия. — Мислех да я попитам какво означава това, но тя мина на друга тема: — Ще хвърлиш ли един поглед на стаята?
Един поглед наистина ми беше достатъчен да се убедя, че помещението на втория етаж ме устройва. Леглото беше голямо, което беше хубаво, а още по-хубаво беше, че прозорецът гледаше към океана. Банята беше смехотворно малка; ако седнех на тоалетната чиния, краката ми щяха да са под душа. Но студенти, разполагащи само с трохи във финансовия си шкаф, не могат да са придирчиви. А изгледът беше трепач. Съмнявах се, че от прозорците на богаташките вили по Хевънс Роу се разкрива подобна приказна гледка. Представих си как довеждам Уенди тук, как двамата се любуваме на океана, а после… в голямото легло под приспивния шум на вълните… правим „онова“. Най-сетне.
— Искам я — казах и усетих как страните ми пламват. Не говорех само за стаята.
— Знам, изписано е по лицето ти. — Като че знаеше какво си мисля, а може и да знаеше. Усмихна се широко и почти заприлича на Дикенсова героиня въпреки плоските си гърди и бледия си тен. — Твоето гнезденце. Не е дворецът Версай, но си е дом. Не е като стая в общежитие, нали? Пък макар и самостоятелна.
— Не е — признах.
Мислех си как щях да уговарям татко да внесе още петстотин долара в банковата ми сметка, за да ми покрият разходите, докато започна да получавам заплата. Щеше да помърмори, обаче накрая вероятно щях да ги получа. Дано не ми се наложеше да изиграя коза с покойната ми майка. Беше починала преди четири години, но татко държеше около половин дузина нейни снимки в портфейла си и още носеше венчалната си халка.
— Имаш си вече и работа, и квартира… — промърмори някак отнесено госпожа Емалина. — Добро начало, Девин. Нали не възразяваш да те наричам Девин?
— Нека е Дев.
— Добре, така да е. — Тя огледа малката стая със силно скосен таван (беше под стрехата) и въздъхна. — Очарованието не трае дълго, но докато го има, чувството е прекрасно. Това усещане за независимост. Мисля, че тук ще си на мястото си. Имаш го панаирджийското излъчване.
— Вие сте вторият човек, който ми го казва. — После се сетих за разговора си с Лейн Харди на паркинга. — Третият всъщност.
— Обзалагам се, че знам кои са другите двама. Искаш ли да ти покажа още нещо? Знам, че банята не е кой знае какво, но пак е по-добре, отколкото да ходиш по голяма нужда в тоалетната на общежитието, докато на умивалниците двамина подпръцкват и се фукат с момичетата, с които са се чукали предишната вечер.
Изкисках се, госпожа Емалина Шопло също се засмя.
♥
Слязохме по външната стълба и новата ми хазяйка попита:
— Как е Лейн Харди? Още ли носи глупавата си фермерска шапка?
— На мен ми приличаше на каубойска.
Тя сви рамене:
— Фермерска, каубойска, все тая.
— Добре е, но ми каза нещо…
Тя ме изгледа изпод око. Поусмихна се, но май не й беше весело.
— Каза ми, че в павилиона за забавления — нарече го „Къщата на ужасите“, — витаел дух. Попитах го дали не ме занася, а той отвърна, че не. Добави, че вие сте наясно по този въпрос.
— Така ти каза значи?
— Да. Твърди, че знаете за Джойленд повече и от него самия.
Тя бръкна в джоба на панталоните си и извади пакет „Уинстън“.
— Ами, поназнайвам. Съпругът ми беше старши механик там, додето не почина от инфаркт. Когато се оказа, че застраховката му „Живот“ била мизерна, при това ликвидирана от заеми, започнах да давам под наем горните два етажа. Какво друго ми оставаше? Имаме само една дъщеря, сега работи в една агенция в Ню Йорк. — Тя запали цигарата си, вдиша дима и го изпусна със смях. — Работи и над заличаване на южняшкия си акцент, но това е друга история. Тази грамадна и чудовищно грозна къща беше любимата играчка на Хауи и аз не му се сърдех. Поне си изплати парите. А и така поддържам връзката с лунапарка, защото ми се струва, че така оставам свързана и с него. Разбираш ли ме?