— Да.
Тя ме погледна през стелещия се цигарен дим, усмихна се и поклати глава:
— Не, твърде млад си да го разбереш, казваш го от учтивост.
— Майка ми почина преди четири години. Татко още скърби. Твърди, че частица от живота му си е отишла с нея. Аз поне имам учението си и моята приятелка. А татко кукува сам в къщата северно от Китъри, която е твърде голяма за него. Знае, че трябва да я продаде и да си купи по-малка близо до работата си, и двамата го знаем, но той не предприема нищичко. Така че ви разбирам много добре.
— Съжалявам за майка ти. Все си патя от моята голяма уста. С автобуса в пет и десет ли си заминаваш?
— Да.
— Ела в кухнята. Ще ти приготвя печено сирене и ще стопля в микровълновата фурна доматена супа. Имаш време. А докато ядеш, ще ти разправя тъжната история на призрака на Джойленд, ако те интересува.
— Истински ли е призракът?
— Никога не съм била в идиотската „Къща на ужасите“, така че не съм сигурна, но убийството в историята е истинско, гарантирам.
♥
Супата беше от консерва, обаче печеното сирене беше „Мюнстър“, любимото ми, и ми се стори божествено вкусно. Тя ми наля чаша мляко и настоя да го изпия. Бях, както се изрази, подрастващ. Седна срещу мен, и тя с купичка супа пред себе си, но без сандвич („Трябва да внимавам за моминската си фигура“) и ми разказа историята. Част от нея бе научила от вестниците и телевизията. По-пикантните моменти идваха от контактите й в Джойленд, които бяха в изобилие.
— Случи се преди четири години, тоест горе-долу по времето, когато майка ти е починала. Знаеш ли какво ми хрумва най-напред, като се замисля за това? Ризата на онзи. И ръкавиците. Като си ги представя, тръпки ме побиват. Защото означават, че го е планирал.
— Струва ми се, че започвате от средата — напомних й.
Госпожа Шопло се засмя.
— Да, май да. Името на призрачната жена е Линда Грей от Флорънс в Южна Каролина. С приятеля й, ако й е бил приятел, прекарали нейната последна нощ на този свят в „Луна Ин“, на километър южно от тук. Влезли в Джойленд към единайсет на следващия ден. Купил два дневни пропуска и платил в брой. Обиколили атракционите и си устроили късен обяд в „Скалния рак“, ресторантчето за морски храни до концертната зала. Било след един часа. Колкото до времето на смъртта, знаеш как го установяват — стомашно съдържание и прочие…
— Да.
Вече бях омел сандвича и насочих вниманието си към супата. Разказът ни най-малко не отнемаше от апетита ми. Все пак бях на двайсет и една и макар да не бих го признал, дълбоко в себе си бях сигурен, че никога няма да умра. Дори смъртта на майка ми не беше разколебала непоклатимото ми убеждение.
— Нахранил я, после я завел на виенското колело „Каролайна“ — знаеш, то вози бавно, не пречи на храносмилането, а после я вкарал в „Къщата на ужасите“ с влакчето, дето се движи по една релса. Влезли заедно, но само той излязъл. Докато били на влакчето, което обикаля павилиона за около девет минути, й прерязал гърлото и я изхвърлил край монорелсата. Изхвърлил я като боклук. Сигурно е знаел, че ще има много кръв, защото бил с две ризи и си сложил жълти работни ръкавици. Открили горната риза — онази, по която попаднала повечето от кръвта, — на около сто метра от трупа. Ръкавиците били още по-нататък.
Представих си го съвсем ясно: първо тялото, още топло и пулсиращо, после ризата, накрая ръкавиците. Убиецът преспокойно стига до края на обиколката. Госпожа Шопло беше права, наистина беше ужасяващо.
— Когато обиколката приключила, мръсникът преспокойно си тръгнал. Избърсал вагончето с ризата, само че не успял да отстрани цялата кръв. Един от Усмихнатите услужливци забелязал малко по седалката, преди да започне следващата обиколка, и я почистил. Ни най-малко не се усъмнил. Кръв в увеселителен парк е нещо обичайно; често на някое превъзбудено хлапе му потича кръв от носа. Сам ще се увериш. Непременно носи ръкавици, като почистваш, че има какви ли не болести. Раздават ги в пунктовете за първа помощ, дето ги има из целия парк.
— Никой ли не е забелязал, че онзи е слязъл от влакчето без приятелката си?