— Размърдай крака — нареди му тя. — Много бавно.
Той ги размърда. Усети много слаба пречка — ръбче на пода. Погледна надолу.
— О, това са просто отпечатъците в цимента — обясни той. — Открай време… такова де… си ги има.
Касандра коленичи и огледа отпечатъците, върху които преди малко бе стъпил Джони. Прахът и мръсотията бяха попили в тях, но тя го накара да си свали маратонката и я наложи с подметката нагоре върху отпечатъка.
Съвпадаше съвсем точно.
— Видя ли? — възтържествува тя. — Стоиш в СОБСТВЕНИТЕ си отпечатъци!
Джони пристъпи предпазливо и погледна отпечатъците. Нямаше никакво съмнение, че съществуват от много време.
— Къде изчезна?
— Ами… според мен се върнах назад във времето. Един мъж строеше гаража, имаше и куче с него.
— Куче — рече Касандра. Тонът й подсказваше, че тя лично би видяла нещо къде-къде по-интересно. — Добре де. Все е някакво начало.
Тя подбутна количката. Под колелата в цимента се появиха четири малки вдлъбнатинки. Бяха зацапани и омазнени. И тях ги имаше от много време.
— Тази количка — рече Кърсти — не е обикновена количка за пазаруване.
— На нея пише „Теско“ — посочи Джони, докато подскачаше на един крак и си обуваше маратонката. — А колелото й скърца.
— Очевидно тя все още е… да речем, включена — продължаваше Кърсти, без да му обръща внимание.
— Значи това било пътуването във времето? — рече Джони. — Пък аз си мислех, че ще е по-вълнуващо. Нали се сещаш — битки, чудовища, такива работи? Ако само това ще можем да правим, не е кой знае колко забавно… НЕ Я ПИПАЙ!
Касандра смуши една торба. Въздухът трепна и се промени.
Касандра се огледа. Гаражът изобщо не се беше променил. Само дето…
— Кой ти поправи велосипеда? — удиви се тя.
Джони се обърна. Колелото му вече не стърчеше с гумите нагоре, а беше подпряно на стената. И двете гуми бяха добре напомпани.
— Нали разбираш, аз забелязвам нещата — обясни Касандра. — Безкрайно съм наблюдателна. Сигурно сме попаднали в бъдещето, когато вече си го поправил.
Джони не беше много убеден. Вече на три пъти беше спуквал вътрешна гума, а на това отгоре беше изгубил оная джаджа отвътре на вентила. Сигурно никоя машина на времето не можеше да стигне ТОЛКОВА надалеч в бъдещето, че той вече да се е ошлайфал в поправката на колелета.
— Я да поогледаме — рече Кърсти. — Очевидно това накъде ще тръгнем се контролира от някакъв фактор, който още не съм открила. Ако се намираме в бъдещето, много е важно да разберем кои коне ще спечелят в надбягванията и тъй нататък.
— Защо?
— За да можем да залагаме на тях и да забогатеем, разбира се.
— Аз не знам как се залага!
— Проблемите трябва да се решават един по един.
Джони погледна през зацапания прозорец. Навън животът като че не се бе променил много. Не се забелязваха нито летящи коли, нито някакви други по-определени признаци на бъдещност. Но Виноват вече го нямаше под пейката.
— Дядо ми чете вестника с конните надбягвания — спомни си той. Леко му се виеше свят.
— Да вървим тогава.
— Къде? В къщата ли да влезем?
— Естествено.
— Ами ако срещна мене си?
— Е, винаги си успявал бързо да се сприятелиш с хората.
Джони неохотно я поведе навън от гаража. Градинските пътечки от бъдещето, отбеляза той, бяха направени от някакво мръсно сиво вещество, което невероятно приличаше на напукан цимент. Задните врати бяха боядисани в изключително футуристично избеляло синьо с малки засъхнали петънца там, където боята беше шупнала. Тяхната врата беше заключена, но неговият древен ключ стана на ключалката.
На пода имаше четириъгълник, състоящ се от бодливи кафяви косми. Той си обърса в него краката и погледна към модула за измерване на времето на стената. Той показваше три и десет.
Бъдещето имаше потресаващо сходство с настоящето.
— Сега трябва да намерим вестник — рече Кърсти.
— Няма да ни помогне кой знае колко — отвърна Джони. — Дядо си ги пази, докато не намери време да ги прочете. Стоят така с месеци. Както и да е — всичко си е НОРМАЛНО. Поне на МЕН не ми изглежда много футуристично.
— Поне календар нямате ли?
— Имаме. Часовникът до леглото ми показва датите. Просто се надявам вече да съм отишъл на училище, това е.
Според часовника беше трети октомври.
— Завчера — установи Джони. — Ама да ти кажа, може да е и от часовника. Не е много верен.