— Ами например като се събудиш посред нощ и искаш да разбереш колко е часът? — предположи Бигмак, след като прекара сума ти време в дълбок размисъл.
— Ясно. Ами другото копче?
— О, с него разбираш колко е часът в разни други страни.
Изведнъж на всички като че им стана много интересно.
— В коя страна по-точно? — остро попита капитанът.
— Нагласен е на Сингапур — обясни Бигмак.
Капитанът си го записа много внимателно. Сержантът си го записа на бележка и я залепи на каишката на часовника. После капитанът вдигна якето на Бигмак.
— Как се произвежда тази материя?
— А, това го знам — отвърна Бигмак. — Чел съм. Смесваш разни химикали и получаваш найлон. Много просто.
— С камуфлажен десен — добави капитанът.
Бигмак облиза устни. Беше сигурен, че си е навлякъл страхотна беля на главата, така че нямаше смисъл да се преструва.
— Ами, то е просто за да изглеждаш по-корав — обясни той.
— Корав. Разбирам — рече капитанът, ала погледът му изобщо не издаваше дали разбира или не. Той вдигна якето за яката и посочи двете думи, изписани — доста размазано — с химикалка на гърба.
— Кои точно са СКИНОВЕТЕ ОТ БЛЕКБЪРИ? — попита той.
— Ъъъ… ми аз и База и Сказ. Ъъъъ… такова… скинари де. Нещо като банда…
— Банда значи — рече капитанът.
— Аха.
— Скинари…?
— Ъъъ… такова… косата — обясни Бигмак.
— На мене ми прилича на най-обикновено войнишко подстригване — обади се сержантът.
— Ами тия — посочи сержантът свастиките от двете страни на надписа. — Емблемите на бандата, така ли? Също с цел да изглеждате… корави?
— Ъъъ… ми то тва е… нали разбирате… Адолф Хитлер и въобще — поясни Бигмак.
Всички се бяха вторачили в него.
— Ама то е само за украса — додаде Бигмак.
Капитанът пусна якето много бавно.
— Няма за какво толкова да се връзвате — опита се да ги успокои Бигмак. — Там, откъдето идвам аз, можеш съвсем спокойно да си купиш от магазина какво ли не, например ножове като на Гестапо…
— Достатъчно! — прекъсна го капитанът. — А сега ме чуй добре. За тебе ще е по-лесно, ако веднага си признаеш. Искам да знам името ти, имената на свръзките… Всичко. Всеки момент ще пристигне отряд от щаба, а те не са търпеливи като мене, разбра ли ме?
Той се изправи и започна да прибира собствеността на Бигмак — цялата налепена с етикетчета — в една торба.
— Ей, ама това са моите неща — измърмори Бигмак.
— Пратете го в ареста.
— Не можете да ме арестувате само заради някаква си таратайка…
— Но за шпионаж можем — възрази капитан Харис. — И още как!
И излезе от стаята.
— За шпионаж?! — недоумяваше Бигмак. — Мен?!
— Ти от Хитлерюгенд ли си? — подметна небрежно сержантът. — Гледах ваш’та пасмина по кинопрегледа. Размахвахте разни факли. Гадни копеленца, помислих си. Същите като скаутите, ама лоши.
— Не шпионирам за никого! — изкрещя Бигмак. — Даже не знам как се шпионира! А пък Германия хич не ми харесва! Брат ми го изгониха от Мюнхен, задето подредил някакъв техен футболен запалянко с летва от скеле, макар че онзи си търсел белята!
Но дори това кораво като камък доказателство за антигермански чувства като че ни най-малко не трогна сержанта.
— Може и да те разстрелят, да знаеш — рече той. — За престъпление против държавата.
Вратата все още беше отворена. Бигмак чуваше шумовете от коридора. Някой говореше по телефона в далечна стая.
Бигмак не беше атлет. Ако съществуваха Олимпийски игри за преносители на извинителни бележки, той със сигурност щеше да влезе в националния отбор на Великобритания. И щеше да стане шампион по скатаване в съблекалнята и по тичане на доктор.
Но ботушите му удариха в пода и той се изстреля като ядрена ракета от стола. Метна се покрай рамото на полицая и хукна да бяга. Страхът му придаде ускорение като на супермен. Госпожица Партридж можеше и да подмята хапливи забележки, но на нея не й позволяваха да използва куршуми, колкото и да й се искаше.
На прага сниши глава и се хвърли в атака. Корав череп имаше. Нахака се в нечий корем, някъде около колана. Разнесоха се викове и трясък.
Видя празно пространство и хукна нататък. Пак се разнесе трясък и някакъв телефон се стовари на пода. Някой му кресна да спре, иначе щял да стреля.
Бигмак изобщо не спря да се огледа. Надяваше се само на това, че чифт кубинки от деветдесетте години, които брат му фактически си беше купил съвсем легално от някакъв, който имал цял камион от тях, ги бива МНОГО ПОВЕЧЕ за измъкване и бягане от огромните полицейски ботуши.