— Недей — обади се Джони.
Затътриха количката в една задна стаичка. Вътре имаше едно магаре за дърва със самовар отгоре му, купчина опърпани молитвеници и горе-долу нищо друго, освен миризмата на стара бродерия, политура за мебели и застоял въздух, известна като аромата на светостта. Никъде нямаше и помен от сребърни свещници…
— Бигмак! Веднага го затваряй този шкаф! — изкомандва Йонеса.
— Ама аз само гледах…
Джони се втренчи в торбите. Добре, помисли си той. Да речем, че са пълни с време. Тъпа идея. В края на краищата, бая малки торби са…
Но, от друга страна, колко ли място заема времето?
Може би е пресовано… нагънато…
Госпожа Тахион си събира време, така както другите бабички си събират канап? Егати тъпотията. Да, обаче…
Нещо забоботи. Виноват се беше изтегнал в количката и си мъркаше доволно.
Джони хвана една торба за гърлото и я вдигна внимателно. Беше топла и той беше сигурен, че мърда лекичко в ръката му.
— Сигурно няма да стане — обади се той.
— Да се хванем ли за количката? — попита Йонеса.
— Според мен не. Отде да знам! Вижте какво, вие всичките сигурни ли сте? Защото аз всъщност не знам какво правя!
— Да, ама ти открай време не знаеш какво правиш, нали така? — възрази Кърсти.
— Точно така — подкрепи я Йонеса. — Така че вече си натрупал много опит.
Джони затвори очи и се опита да мисли за… 1996.
Мисълта се промъкна в ума му някъде изотвън. Това не е време, а МЯСТО.
Място, където макетът на космическата совалка виси от тавана на червен вълнен конец, защото черният канап ти се е свършил.
А по макета е размазано лепило, защото ти все ще я оплескаш.
Място, където майка ти пуши много и все наднича през прозореца.
Място, където дядо ти по цял ден гледа телевизия.
МЯСТО, КЪДЕТО ИСКАШ ДА БЪДЕШ.
Краищата на мисълта му взеха да се разръфват. Сети се за тапетите с Томас Танка и за лампата с Мистър Мъжага и накрая те се приближиха толкова, че кажи-речи можеше да ги близне, ако поиска.
Отвори очи. Образите продължаваха да го обкръжават, приятелите му приличаха на призраци. Отвори торбата — съвсем мъничко.
Клатето преглътна.
— Ъъ…
Обърна се. А после, ей тъй за всеки случай, надникна изпод масата.
— Ъъъ… хора? Джони? Бигмак? Йонес? — Преглътна пак… но понякога на човек просто му се налага да застане лице в лице с неприятните факти и той храбро продължи: — Ъъ… Кърсти?
Никой не му отговори. И как да му отговори, като там нямаше жива душа.
Беше останал сам-самичък със самовара.
— Ей, ама аз даже се бях хванал за количката! — протестира той. — Ойларипи! Тука съм! Много смешно, ха-ха-ха, а сега майтапа настрана, става ли? Хора? Джони? Зарязали сте ме тука! Хубаво, вързах ви се, добре. Край с шегичките, ха-ха-ха-ха, нали? Моля ви се!
Отвори вратата и огледа сенчестия двор.
— Знам, че го правите само за да ме дразните. Е, не става номерът! — изхленчи той.
После се върна и седна на една пейка с ръце в скута.
След малко измъкна мръсна хартиена носна кърпичка и си издуха носа. И тъкмо се канеше да я хвърли, спря се и вторачи гневен поглед в нея. Вероятно това беше единствената хартиена носна кърпа В ЦЕЛИЯ СВЯТ!
— Видях ви, че ме гледате! — подвикна той, но някак неуверено. — Ще изскочите всеки миг, знам ви аз. Не съм ви се вързал, да знаете. Щото на мене хич не ми пука, нали разбирате. Хайде сега всички да си ходим и да хапнем по хамбургер, а? Добра идея, нали? Вижте к’во, да ви кажа, имам пари, ще черпя по един, а? Ей? Или да скочим до китайския ресторант и да си вземем за в къщи…
Млъкна и се огледа точно като човек, току-що осъзнал, че ще мине много, много време, преди в тоя град да се появи кьорав бобен кълн. Или пък хамбургер, като става дума. Тук сигурно единствените неща за ядене бяха мръвки, риба и други такива гадости.
— Добре де, стига вече, хайде излитайте…
Една муха се размърда на перваза и започна разсеяно да се блъска в стъклото.
— Вижте какво, вече не е смешно.
Нещо се размърда зад гърба му и той доби определеното усещане, че там, където преди нямаше никой, сега се е появил някой.
Клатето се обърна и на лицето му цъфна огромна усмивка на облекчение.
— Ха на бас, че сте си помислили, че съм ви се вързал… КАКВО?!