— Това КРЪВ ли е? — възкликна Клатето.
— Ъхъ — отвърна Бигмак. — Буаа.
— Според мен е жива — обади се Джони. — Сигурен съм, че чух пъшкане.
— Ъъ… аз, такова, разбирам от първа помощ — колебливо изрече Йонеса. — Изкуствено дишане и тъй нататък.
— Изкуствено дишане? На госпожа ТАХИОН? Буаа! — рече Бигмак.
Йонеса изглеждаше много притеснен. Онова, което му се виждаше толкова просто, когато го правеше в приятната топла зала под погледа на инструктора, изглеждаше къде-къде по-сложно в малката уличка, особено като се намесеха и вълнените жилетки. Който и да беше измислил първата помощ, не бе имал предвид госпожа Тахион.
Йонеса коленичи като на тръни. Той колебливо потупа госпожа Тахион и от многобройните й джобове изпадна нещо. Оказа се парче риба и пържени картофи, увити във вестник.
— Все набива пържени картофи — обади се Бигмак. — Брат ми разправя, че вади изхвърлените вестници от кофите за боклук да провери дали в тях не е останал увит някой и друг картоф. Буаа!
— Уфф… — изпъшка отчаяно Йонеса, докато се опитвате да намери начин да приложи първа помощ, без да докосва нищичко.
Най-накрая Джони се окопити и рече:
— Аз знам как се набира 999.
Йонеса се отпусна облекчено.
— Да, да, правилно — рече той. — Почти съм сигурен, че пострадалите не трябва да се местят, защото може да им счупиш някоя кост.
— Или да им напукаш кирта — добави Клатето.
Глава 2
Госпожа Тахион
Госпожа Тахион я имаше, откак Джони се помнеше. Тя беше торбалана още преди хората да знаят какво е туй торбалана, макар че, ако трябва да бъдем точни, тя беше количкаджийка.
Но пък и количката й не беше ОБИКНОВЕНА количка за пазаруване. Изглеждаше по-голяма, а теловете — по-дебели. И страшно болеше, когато госпожа Тахион те ръгнеше с нея в опашката, а това се случваше доста често. Не че го правеше от проклетия — е, най-вероятно не, — но на планетата Тахион други хора просто не съществуваха.
За късмет едно от колелата скърцаше. И ако не смогнеш да се дръпнеш настрани, щом чуеш зад гърба си скръъъц, скръъъц, другото предупреждение беше монологът.
Госпожа Тахион не спираше да бърбори. Никога не можеше да бъдеш сигурен на кого точно приказва.
— И аз викам, ти, значи, тъй викаш, нал тъй? Тъй си мислиш ТИ. Пък аз ти викам, аз мога да си навра и двете ръце в устата ти и пак да си преда. Ми да! Толкоз си кльощав, че ако си затвориш едното око, и ще замязаш на игла, тъй викам аз. Ми да! Мене от т’ва са ме направили! Кажете им го на момчетата в униформите! Какво са ме погнали!
Но доста често тя просто си мърмореше, като чат-пат се провикваше тържествуващо „КАЗАХ им аз!“ и „Тъй си мислиш ТИ!“.
Количката със скърцащото колело можеше да цъфне зад тебе по всяко време на денонощието. Никой не знаеше кога ще го сполети. Нито пък имаха представа какво се съдържа във всичките тези торби. Госпожа Тахион доста се ровеше в кофите за боклук и къде ли не. Така че желаещи да проверят нямаше.
Понякога тя се губеше със седмици наред. Никой не я знаеше къде се е дянала. А после, тъкмо когато хората започваха да си отдъхват, чуваха зад гърба си скръъъц, скръъъц, скръъъъц и току ги пронизваше болката под кръста.
Госпожа Тахион събираше разни неща от канавките. Сигурно така се беше сдобила и с Виноват, чиято козина бе като протрито чердже, зъбите му изпочупени, а гръбнакът във формата на бумеранг. Когато Виноват ходеше, което не му се случваше често, тъй като предпочиташе да се вози на количката, той имаше склонност да описва кръгове. Когато тичаше, обикновено защото се опитваше да намери нещо, фактът, че отпред имаше само крак и половина, означаваше, че рано или късно задните му крака ще надвият, а тогава той вече беше толкова разярен, че си го изкарваше на собствената опашка.
Дори и Ди Ес Ес, бясното куче на Сид Утайката, което веднъж беше изяло една полицейска елзаска овчарка, щом видеше Виноват да се търкаля към него и да се хапе като побъркан, си плюеше на петите и побягваше.
Линейката потегли, присветвайки със синята лампа. Виноват гледаше Джони от количката. Направо беше станал разноглед от омраза.
— Докторът рече, че госпожа Тахион му се струва като ударена от нещо — обади се Клатето, който също не изпускаше котарака от очи. Да си отлепиш погледа от Виноват открай време не беше добра идея.
— И сега какво ще правим с всичкото това? — попита Джони.
— Да бе, не можем да го зарежем току-така — рече Бигмак. — Това ще означава, че замърсяваме улицата.