— А как върви… — намеси се Джоан, изправи рамене и направи няколко широки крачки.
— Така е, той е горд мъж — потвърди Мод. — Такива са всичките Аскотови. Държат се така, сякаш целият свят им принадлежи.
Джудит дори не се усмихна. Джоан понечи да продължи разказа си, но Мод я смушка да мълчи.
— Мога ли да направя нещо за вас, господарке? — попита съчувствено тя. — Има доста време, преди да тръгнете за църквата. Може би…
Джудит поклати глава.
— Вече никой не може да ми помогне. Как е мама?
— Майка ви почива, преди да тръгни за църквата. Пътят е дълъг, а ръката й… — Мод млъкна уплашено. Сега не беше време да натъжава още повече младата господарка.
Джудит се обвиняваше за счупената ръка на майка си. Мод знаеше това и не искаше да й напомня за случилото се. Идеше й да се удари през устата заради необмислените думи.
— Готова ли сте вече? — попита меко тя.
— Тялото ми е готово. Само не мога да овладея мислите си. Ще се погрижите ли за мама?
Двете я погледнаха смаяно.
— Ама, господарке…
— Искам да бъда сама — прекъсна ги нетърпеливо тя. — Вероятно това е последният път, когато ще мога да остана насаме със себе си. — Тя погледна през прозореца с отсъстващ вид.
Джоан много искаше да изтръгне господарката си от меланхоличното й настроение, но Мод й попречи. Джоан не можеше да разбере Джудит. Тя беше богата, днес беше сватбеният й ден. Щяха да я омъжат за красив млад рицар. Защо не беше щастлива? Джоан поклати укорително глава и позволи на Мод да я издърпа от стаята.
От седмици насам в замъка на Рейвдаун кипеше трескава работа. Приготовленията за сватбата бяха в пълен ход. Празненствата щяха да струват на баща й много пари — най-вероятно доходите за цяла една година.
Джудит знаеше това, защото тя водеше сметките. Хиляди лакти коприна бяха необходими само за огромните шатри, които щяха да пазят гостите от дъжда. Хиляда свине, триста телета, сто вола, четири хиляди купи с пастет от дивеч, триста бъчви бира. И така нататък, и така нататък.
И всичко това за нещо, което тя не искаше! За сватба. За нейната сватба!
Джудит не беше като другите момичета. За тях светът започваше и свършваше с любовта и женитбата. Нейната майка я беше научила, че това не е единственото щастие в живота.
Спонтанните аборти и съпругът, който използваше всяка възможност да я сплашва и наказва, бяха разрушили илюзиите на Хелън Рейвдаун. Единственото й щастие беше Джудит. За своето дете тя беше готова да се бори като лъвица. С времето бе престанала да се брани срещу грубостите на съпруга си. Но правеше всичко, за да защити дъщеря си.
Тя беше тази, която поиска от Робърт Рейвдаун да прати момичето в манастир. По онова време му беше все едно какво ще стане с нея, а и с майка й. Нали си имаше синовете от първия брак. Какво го интересуваше жената, която не можеше да износи един здрав син?
— Нека да върви при монахините, щом иска — отговори през смях той, но после се сети, че не биваше да се съгласява с искането на жена си, и я блъсна по стълбата.
При това падане Хелън си счупи крака на две места и макар че оттогава куцаше, беше доволна от смелостта си.
Тя живееше усамотено с любимата си дъщеря и много често се чувстваше като вдовица, защото Рейвдаун избягваше и двете, сякаш бяха чумави.
Майката и дъщерята бяха щастливи и Хелън неуморно възпитаваше детето си за бъдещия живот на монахиня.
А сега се оказа, че всичко е било напразно. Джудит трябваше да се омъжи. Трябваше да захвърли гордостта си и да се подчини на някакъв непознат мъж. Та тя изобщо нямаше представа какво означава да си съпруга.
Тя не умееше да шие и така и не се научи да бродира. Не беше свикнала да седи мирно и тихо и да кара слугите да работят вместо нея. И, което беше още по-лошо: покорството и предаността й бяха чужди.
А омъжената жена трябваше да върви със сведен поглед, да се съобразява във всичко с желанията на мъжа си и да му се покорява. Джудит беше възпитана да дава заповеди, защото това се изискваше от всяка абатиса — жена, която по положение беше равна на мъжете.
Джудит никога не свеждаше глава пред баща си и братята си. Робърт беснееше и вдигаше юмруци срещу нея, но тя дори не трепваше. Всички се чудеха, че той още не е пребил от бой единствената си дъщеря, но той сякаш се забавляваше от дързостта й.
Момичето имаше гордост, необичайна за жените. Походката й беше горда и издаваше самочувствие. Тя умееше да разговаря за отношението на краля към французите, да обсъжда стопански въпроси и изказваше собственото си мнение, без да я е грижа, че това не се харесва на мъжете.