Тя се съблече бързо, пъхна се в леглото и се зави до брадичката. Тъй като й се искаше да се наслади още малко на самотата си, бе отпратила слугините.
Беше много уморена, защото бе работила напрегнато през целия ден. Въпреки това не можеше да заспи. Лежеше с широко отворени очи и се взираше в копринения балдахин. След известно време чу стъпки пред вратата и неволно затаи дъх.
Стъпките се забавиха малко пред прага й, после се отдалечиха. Тя се зарадва, но облекчението, което изпита, не беше в състояние да стопли леглото й.
Всъщност, Гевин няма защо да идва при мен, каза си тя и стисна зъби, за да спре напиращите сълзи. Сигурно е прекарал последната седмица с Лилиан. Страстта му е задоволена и няма нужда от съпругата си.
Най-после умората я избави от мъчителните мисли.
На другата сутрин Джудит се събуди много рано. През завесите проникваше мътна утринна светлина. В замъка цареше дълбока тишина. Джудит обичаше този ранен час, когато всички спяха. Обичаше да става първа.
Тя облече долните си дрехи, после избра проста вълнена рокля, която й стоеше много добре. Меките кожени обувки не вдигаха шум, докато прекосяваше залата покрай спящите мъже.
Зад главната сграда имаше малка градина, заобиколена от ниска стена. Градината беше пълна с розови храсти. Досега Джудит имаше много друга работа и не беше намерила време да се погрижи за подивелите цветя.
Тежък аромат обгръщаше градината. Джудит се огледа и пое дълбоко дъх. После коленичи и се зае да разчиства сухите листа и клони.
— Градината беше на майка ми.
Дълбокият мъжки глас я стресна. Не беше чула как съпругът й се е приближил.
— Тя обичаше цветята и често купуваше семена и разсад — продължи да разказва Гевин. Той коленичи до Джудит и помириса една розова пъпка.
Утрото беше толкова прекрасно, че Джудит забрави омразата си.
— На колко години беше, когато почина майка ти? — попита тя и отново се зае с работата си.
— Бях много малък. Майлс изобщо не я познава.
— Баща ти ожени ли се повторно?
— Не. Тъгуваше много за нея и не можа да понесе загубата. Почина само три години след мама. Тогава бях на шестнадесет.
Джудит никога не беше чувала тази тъга в гласа му.
— Поел си тежки задължения още съвсем млад… — промълви тихо тя.
— Бях само една година по-млад от теб, когато трябваше да поема управлението на имотите. Затова се учудвам колко много работа свърши ти тук само за десетина дни. — В думите му звучеше искрено възхищение.
— Отрано са ме подготвили за подобни задачи — обясни с усмивка Джудит. — За теб е било много по-трудно, защото си бил възпитан за рицар.
— Разказваха ми, че си се подготвяла за манастир…
Джудит посвети вниманието си на следващия храст.
— Вярно е. Мама не искаше да живея като нея. Като младо момиче тя също е била в манастир и е била много щастлива там, докато баща ми… — Тя млъкна и лицето й се помрачи.
— Не разбирам откъде имаш толкова много знания за управлението на земите и другото имущество. Все си мислех, че монахините прекарват дните си в молитви и…
Джудит се засмя. Вече започваше да се разсъмва. Небето на изток се оцвети в розово. Слугите от кухнята се събуждаха.
— Повечето мъже са убедени, че най-лошото за една жена е да остане неомъжена. Ала животът на монахинята в никакъв случай не може да бъде наречен еднообразен. Спомни си само манастира „Света Ана“. Как мислиш, кой се грижи за земите му?
— Никога не съм си задавал този въпрос.
— Абатисата управлява имотите съвсем сама. Тя е толкова богата, че може да се мери дори с краля. Вашите земи и тези на баща ми са само малка част от безкрайните имоти на манастира. Миналата година двете с мама гостувахме там и можах да се убедя със собствените си очи, че абатисата няма нито минута за шиене и плетене… — Джудит говореше с мека ирония.
Гевин избухна в смях, защото веднага разбра намека й.
— Добре ме подреди — рече тихо той и си припомни как Рейн му беше разказвал за духовитите й забележки. — Имах нужда от този малък урок.
— Учудвам се, че знаеш толкова малко за манастирите. Нали сестра ти е монахиня.
При споменаването на Мери очите на Гевин заблестяха.
— О, знаеш ли, не мога да си представя как Мери управлява манастирските имоти. Още като дете тя беше плаха и изглеждаше някак си… неземна. Всички вярвахме, че е дошла от друг свят.
— Затова й позволихте да отиде в манастира, така ли?
— Тя сама пожела. Когато поех наследството, тя ни напусна. Помолих я да остане, дори й обещах, че няма да я принуждавам да се омъжва, ако не желае. Но тя предпочете да отиде в манастир.