Мекото кадифе падна на пода и Джудит застана пред него, прекрасна в голотата си. Гевин я гледаше, сякаш не можеше да повярва на очите си.
Джудит трепереше с цялото си тяло. Ами ако я отпратеше?
— Гевин… — прошепна задавено тя.
В следващия миг мъжът я грабна в обятията си. Вдигна я на ръце и я понесе към леглото, впил устни в нейните.
Колкото и силна да беше страстта му, той не бързаше. Остави й време да се отпусне, разпали умело желанието й. Безкрайно беше учудването му, когато не изпита така желания триумф.
Джудит се устреми към него с цялото си тяло и той разбра, че тя е копняла за него не по-малко, отколкото той за нея. Съблече нетърпеливо дрехите си и простена задавено, когато усети голата й кожа върху своята.
— Господи, Джудит, как те желаех, колко ми липсваше — шепнеха пресипнало устните му.
Тялото й беше съвсем близо до неговото, устните й мамеха. Двамата потънаха без остатък в любовната игра, която ги носеше към върха на насладата.
Когато Гевин най-после проникна в нея, тя извика от луда радост. Притисна се до него, пое го дълбоко в себе си и телата им се сляха в едно.
Страстта ги понесе на крилете си и двамата трябваше да се заловят здраво един за друг, за да не се изгубят.
Джудит знаеше, че никога няма да забрави тази нощ. Утре Гевин щеше да потегли към неизвестността. Отиваше да се бие за нея, но дотогава тя щеше да остане в обятията му.
ТРИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Чатауърт Манър представляваше внушителна двуетажна постройка от дебели тухли. Къщата беше дълга и тясна и изглеждаше грозна. Единственото красиво кътче беше градината, обградена с високи стени. Разкошните поляни стигаха чак до гората. Там беше частното ловно поле на Едмънд Чатауърт.
Три фигури излязоха от гората и се запътиха към къщата. Джослин Лейн беше окачил лютнята на рамото си и прегръщаше с двете си ръце Глейдис и Бланш, кухненски прислужници в замъка. Беше прекарал чудесен следобед на открито с двете весели момичета.
Джослин харесваше всички жени и се любеше с удоволствие с тях. Никоя не беше достатъчно грозна или зла, за да я отблъсне. Освен това не правеше разлика между господарката и най-долната прислужница.
— Наистина ли дойде заради нея? — попита Глейдис.
Джослин я изгледа укорно и тя се изчерви. Ала Бланш не се плашеше толкова лесно.
— Чудя се как лорд Едмънд ти е разрешил да останеш в дома му. Той държи лейди Лилиан като пленница. Не й позволява дори да излезе на езда — само с него.
— А той не обича да язди, защото задникът му е много чувствителен — изкиска се злобно Глейдис.
Джослин я погледна учудено.
— Аз пък си мислех, че се е оженил за нея по любов. Богатият граф си е харесал бедно момиче…
— Каква ти любов! Глупости! Тази жена обича само себе си. Вероятно е смятала, че лорд Едмънд е глупак, и се е надявала да го върти на пръста си. Само че се е излъгала.
— Познавам много жени като нея — добави Глейдис. — Още щом дойде, искаше да заграби всичко. Ала лорд Едмънд по-скоро ще запали къщата си, отколкото да я даде в ръцете й.
— Защо тогава се е оженил за нея? — попита невярващо Джослин.
— Защото е красива. — Бланш вдигна рамене. — А той обича красиви жени.
— Също като мен! — провикна се весело Джослин. В погледа му имаше такава страст, че момичетата се закискаха смутено.
— Той е много по-различен от теб — прошепна замислено Бланш. — За него жените не струват нищо.
— Да, като бедната Констанс — допълни мрачно Глейдис.
— Познавам ли я? — полюбопитства Джослин.
— Я го виж ти! — извика Бланш. — Не ти ли бяха достатъчно две, та търсиш още?
Смеейки се весело, те влязоха в къщата, където Лилиан вече ги чакаше.
— Къде беше? — изфуча ядно тя, когато тримата влязоха в залата.
Бланш и Глейдис побързаха да се скрият в кухнята. Джослин обаче не се оставяше така лесно да го сплашат.
— Липсвах ли ви, господарке? — попита любезно той и целуна ръката й.
— Не, не така, както си мислиш. Отишъл си в гората с онези мръсници, а аз седях тук сама и се чудех какво да правя.
Джослин я погледай съкрушено.
— Оставил съм ви сама?
— Да. — Лилиан се отпусна в креслото до прозореца. Вече не беше толкова красива. Изглеждаше отслабнала, погледът й беше нервен и блуждаещ.
— Да — повтори тя. — Самотна съм. Тук нямам нито един приятел.
— Как е възможно! Мислех, че лорд Едмънд ви обича.
Лилиан се изсмя горчиво.
— Той не обича никого. Държи ме в дома си като птица в кафез. Не мога да говоря с никого, не ми позволяват да посрещам гости… — Тя се загледа в един тъмен ъгъл и въздъхна. След малко лицето й се разкриви от омраза. — Виждам само нея!