— Защо не питате какви вести нося? — Джон седеше на един стол и търпеливо чакаше Джудит да превърже ранената му ръка.
— Ти сам ще кажеш. Ясно е, че вестите не са добри, иначе съпругът ми щеше да се върне с вас.
Джон остави каната, която държеше в здравата си ръка, и я погледна право в очите.
— Убит ли е? — попита едва чуто Джудит.
— Не знам. Попадна в засада. Един мъж на име Бохун ни предаде на Демари. Чу за намерението на лорд Гевин да потърси помощ от брат си в Шотландия. Лордът тръгна на път с четирима души. Нападнали са ги само на десетина мили от лагера.
— Дали Гевин е останал жив? — попита беззвучно Джудит.
— Така предполагаме. Не намерихме трупа му. — Лицето на Джон помрачня. — Двама от рицарите, които тръгнаха с него, са били убити. По зверски начин, трябва да кажа. Врагът, с когото си имаме работа, сигурно е дявол в човешки образ.
— Не разбрахте ли дали са го взели в плен?
— Не, нищо не узнахме. Натъкнахме се на няколко души от войската на Демари и се бихме с тях…
— Но ти се върна само с няколко войници. Къде са другите?
— В лагера пред замъка на Демари. Ние дойдохме да вземем лорд Майлс и хората му.
— И смятате, че Майлс може да освободи Гевин?
Джон не отговори веднага, а посвети вниманието си на яденето.
— Хайде, кажи ми истината — настоя Джудит.
— Замъкът е добре укрепен и можем да го превземем само с обсада и като уморим обитателите му от глад.
— Но дотогава ще минат месеци! — извика невярващо Джудит.
Джон сведе глава.
— Да, господарке.
— А Гевин и мама? Те ще бъдат първите, които ще умрат от глад! — Джудит скочи на крака. Ноктите й се впиха болезнено в дланите. — Има и друга възможност — проговори след малко тя. Беше успяла да се овладее. — Ще отида при Уолтър Демари.
Джон скочи като ужилен.
— Какво ще постигнете вие, слабата жена, след като мъжете не можаха да се справят?
— Ще се съглася с претенциите му — отговори спокойно Джудит.
— Не знаете какво говорите — изфуча Джон. — Да не искате да преговаряте с онзи луд? Да не мислите, че като се съгласите с изискванията му, той ще освободи майка ви и лорд Гевин? Ако бяхте видели мъжете, паднали в ръцете на хората му… Не, той е жесток човек. Не бива да го мерите с нормалните мерки.
Джудит го погледна безпомощно.
— Какво можем да направим? Не виждам друга възможност. Ако отида в замъка, може би ще намеря начин да освободя мама и Гевин. Ще им помогна да избягат.
— Да избягат? — ядоса се още повече Джон и съвсем забрави, че говори с господарката си. Той беше опитен мъж и се надяваше, че ще успее да я разубеди. — Има само два изхода и те се охраняват денонощно.
Джудит го погледна сърдито и вирна брадичка.
— Нима имаме избор? Ако Майлс нападне замъка, Демари ще заповяда да убият Гевин и мама. Толкова ли малко означава за теб господарят ти, та излагаш живота му на опасност?
Джон разбираше, че тя е права, но продължи да излага съмненията си.
— Ами ако ви убие? — попита едва чуто той.
Джудит се усмихна и сложи ръка на рамото му.
— Тогава никога няма да се добере до земята на Рейвдаун. — Очите й блестяха. — А сега иди да си починеш, докато аз се подготвя за тръгване. Все ще ми хрумне нещо умно. По-късно ще поговорим пак.
Джудит не загуби нито минута. Заповяда да натоварят няколко коли с пушено месо и зърно. Хората пред замъка трябваше да имат достатъчно храна.
После грижливо избра роклите си. Напълни два сандъка с най-красивите си и скъпи одежди. Скри на тайно място и част от накитите си.
Когато Джон се появи отпочинал и започна да й се кара за цялата тази суетня, тя се усмихна самоуверено.
— Уолтър Демари е зажаднял за женска компания. Да не искаш да се появя пред него в дрехи от зебло? Ако не ме хареса, сигурно ще заповяда да ме хвърлят в най-дълбокия кладенец. Ако искам да приспя бдителността му и да го убедя да промени мнението си, трябва да изглеждам красива и желана.
Джон не знаеше дали да се сърди или да се смее. Господарката му беше най-умната жена на света. Той не подозираше, че Джудит съвсем не е толкова уверена в себе си, колкото изглеждаше.
Тя лежа цяла нощ будна, като размишляваше усилено. Може би всичко беше напразно? Може би майка й и Гевин бяха мъртви?
Джудит притисна с две ръце корема си. Все още беше плосък и корав, но тя беше сигурна, че носи детето на Гевин. Нима не трябваше да се бори за съпруга си — заради детето? Нима не беше длъжна да запази баща му жив и здрав?
Когато хоризонтът посивя, Джудит скочи от леглото. Крайниците й тежаха като олово. Беше разпоредила на капелана да отслужи кратка утринна литургия за успех на начинанието им. Трябваше да се помоли за Гевин, за майка си и за нероденото си дете.