— Не беше плаха, когато изиска по-добра стая за майка си.
— Изискала е? Не е в характера й да поставя изисквания. Тя е загрижена за майка си. Това е понятно. Още едно доказателство за нежната й натура.
— Това сладко същество, което ти наричаш нежно цвете, чу доста важни неща тази вечер. Едва не й призна, че не е имало уговорка между теб и баща й. — Гласът на Артър беше пълен с ирония.
— Е, и? Какво те е грижа? Тя не иска да остане жена на Гевин Аскот.
— Защо си толкова сигурен?
— Ти сам каза, че си чул…
— Чул съм, да! Но не мога да си обясня защо дойде тук! Не вярвам да е толкова глупава, че да не съзнава колко опасно е това за нея.
— Нима твърдиш, че бих й сторил зло? — Лицето на Уолтър почервеня от гняв.
Артър издържа спокойно унищожителния му поглед.
— Не, докато новата игра ти е интересна. — Той познаваше добре Демари. — Трябва да се ожениш за нея, преди да я вземеш в леглото си. Само тогава ще я притежаваш истински. Ако сега я принудиш да ти се отдаде без благословията на църквата, тя ще те намрази, както мрази съпруга си.
— Няма нужда от съветите ти, когато става въпрос за жените. Аз заповядвам тук, не забравяй! Господарят съм аз! Нямаш ли си други задължения?
— Разбира се, милорд — отговори със странен глас Артър. — Утре ще придружа господаря си, докато показва защитните ни съоръжения на врага. — Той се обърна и светкавично се наведе, когато Артър запрати към лицето му чашата с вино.
Джудит се събуди още по тъмно. Първата й мисъл беше, че днес Джоан ще узнае нещо за съпруга й.
Тя отметна завивката и стана. Облече канеления си халат и тръгна да търси Джоан. Намери постелята й празна и стисна ядно зъби. Скоро гневът отстъпи място на тревогата. А може би Джоан я беше напуснала? Или сър Артър я беше заловил да шпионира?
След малко вратата се отвори безшумно и камериерката влезе на пръсти.
— Къде беше? — попита с треперещ глас Джудит.
Джоан притисна устата си с ръка, за да не изпищи.
— Господи! Как ме уплашихте! Защо не сте в леглото?
— Научи ли нещо за лорд Гевин? — попита делово Джудит. После сложи ръка на рамото й и я дръпна към леглото.
Джоан се отпусна уморено на меката завивка и притисна с две ръце бучащата си глава.
— Да, господарке.
— Къде е той? Жив ли е?
Джоан въздъхна.
— Не ми беше лесно да разузная нещо за затвора му. Охраняват го много строго, ден и нощ. Дотам се стига само през… не е лесно да се проникне до онази дупка. — Тя направи опит да се усмихне. — Един от стражите ме харесва. Прекрасен мъж. Цялата нощ…
— Джоан! — прекъсна я нетърпеливо Джудит. — Ти премълчаваш нещо. Какво става със съпруга ми? Добре ли е?
Джоан вдигна глава и я погледна в очите. После закри лицето си с ръце.
— Много е страшно, господарке. Не мога да повярвам, че са се отнесли така жестоко с него. Господарите не наказват така дори последния крепостен!
Джудит побледня като платно.
— Разказвай! — прошепна беззвучно тя. — Трябва да знам всичко.
Джоан изхълца и заговори задавено:
— Много малко хора в замъка знаят къде е… килията му. Довели са го през нощта и са го хвърлили в една… дупка.
— Дупка ли?
— Да, господарке. Нещо като затвор под мазето. Представлява ниска пещера под стената на кулата. Вътре се стича мръсната вода и пещерата е пълна с плъхове и други гадини.
— И там държат съпруга ми? — Джудит не можеше да повярва в чутото.
— Да, господарке. В пещерата се слиза само по една тясна стълбичка.
— Ти беше ли при него?
— Да. — Джоан сведе глава. — Видях го…
Джудит впи нокти в ръката й.
— И ми го казваш едва сега?
— Не можах да повярвам, че мъжът в пещерата е нашият господар. Той беше толкова силен и красив, а сега е само кожа и кости. Очите му са хлътнали, лицето му е сиво. Онзи момък ми даде една свещ, за да надникна в дупката. Тогава видях, че навсякъде пълзят мишки. А господарят… той лежи на голия под. Светлината го заслепи и вдигна ръце към лицето си. Велики Боже, каква страшна картина! — Джоан изплака безпомощно.
— Сигурна ли си, че това е лорд Гевин?
— Да, да! Онзи мъж го удари с камшик. Тогава господарят го изгледа с такава омраза…
— Позна ли те?
— Не вярвам. Отначало се уплаших, че ще ме познае. Но той вече не познава никого. Разумът му е помътен.
Джудит пое дълбоко дъх. Нещо я задушаваше. Джоан помилва ръката й.
— Вече е много късно. Той ще живее само още няколко дни. Забравете го, господарке. Той е почти мъртвец.
— Той е жив! — проговори ледено Джудит. — И аз ще го спася.
— Той е повече мъртъв, отколкото жив — опита се да я разубеди Джоан. — Ако го изведете навън, дневната светлина ще го ослепи.