Артър я стисна още по-силно.
— Няма да ми избягате. Изобщо не се опитвайте.
— Ами ако кажа на Уолтър какво правите с мен?
Артър избухна в смях.
— Ти май си се вживяла в ролята си, но не забравяй, че си играеш с огъня и можеш да се опариш. Да не мислиш, че ме е страх от онзи слабак Демари? С него ще се справя без усилия. Как мислиш, чия беше идеята да анулираш брака си с Аскот?
Джудит престана да се отбранява и го погледна втренчено.
— Най-после завладях вниманието ти — ухили се доволно Артър. — А сега ме чуй. Уолтър ще те има пръв. Така сме се разбрали. Ще му позволя това, защото после ще бъдеш моя. Той скоро ще ти се насити и ще се радва, че ще се отърве от теб. Ще си потърси друга жена и аз ще те взема.
— По-скоро бих легнала със змия! — изсъска вбесено тя.
Пръстите му се впиха в меката й плът.
— Би ли го направила, за да спасиш майка си? — попита грубо той и в гласа му имаше недвусмислена заплаха. — Вече поиска някои неща за нея, защо не поискаш и свободата й?
— Това не е ваша работа!
Той я стисна в прегръдката си и отново отне дъха й.
— Толкова ли си сигурна? Сигурно се чувстваш силна, защото онзи глупак Демари е ослепял от любов. Аз ще те науча кой е господарят тук.
— Какво искате да кажете?
— Много скоро ще узнаеш.
Джудит усети как стомахът й се преобърна от страх.
— Какво възнамерявате? Сигурно искате да измъчвате майка ми и да я убиете!
— Не, това не ми е достатъчно. Искам да си направя една хубава шега. Ще ми достави голямо удоволствие да гледам как виеш от болка, повярвай. А когато те измъча достатъчно, ще ти позволя да дойдеш в леглото ми.
— Никога!
— Не бързай толкова. — Той я пусна така внезапно, че Джудит политна към стената. — Сега обаче трябва да вървя. Не забравяй какво ти казах.
Артър се отдалечи с големи крачки, но Джудит не смееше да се помръдне. Опита се да диша дълбоко и равномерно, за да се успокои, но сърцето й биеше като лудо. След малко се овладя и закрачи несигурно към покоите си.
Внезапно от сянката се отдели мъжка фигура и тя изпищя задавено. Мъжът й беше непознат. На рамото му висеше лютия. Изглеждаше доста стар и се правеше, че не я забелязва.
Обикновено Джудит не обръщаше внимание на хората, които живееха в замъка, но тъй като беше сигурна, че този мъж е подслушал разговора й с Артър, го огледа внимателно. Изведнъж в очите му блесна такава омраза, че тя се стресна до смърт и бързо притисна ръка към устата си, за да не изпищи.
Обърна се рязко и избяга в стаята си. Хвърли се на леглото и се разтрепери с цялото си тяло.
Джоан се втурна към нея. Приседна на леглото и замилва успокоително косата й. Двете жени вече се чувстваха като сестри.
— Какво ви стори онзи проклет човек, господарке?
— Гевин беше прав, като ми каза, че е било по-добре да си остана вкъщи — захълца Джудит.
— За да шиете и плетете? — Джоан искаше да отклони вниманието на господарката си и успя.
Джудит седна и се усмихна.
— Благодаря ти, че ме изтръгна от самосъжалението. Занесе ли храна на Гевин?
— Да.
— Как е той?
— Стори ми се още по-слаб.
— Какво да правя сега? — Джудит се загледа мрачно пред себе си. — Колко време трябва да чакам, докато пристигне брат му? Трябва да го измъкна от онази дупка. Какво да измисля, какво?
— Дано небето ни помогне! — въздъхна Джоан.
Тази вечер Уолтър Демари беше по-различен от обикновено. Джудит усещаше болезнено изпитателния му, почти недоверчив поглед, макар че оставаше външно спокойна.
— Не ви ли е вкусно яденето? — попита учтиво Артър Смитън.
Тя сведе глава, за да не го гледа, и не отговори.
— Знаете ли, за тази вечер сме предвидили малко забавление и се надявам поне то да ви хареса.
Джудит понечи да го попита какво има предвид, но недвусмислената заплаха в гласа му я накара да замълчи. Артър се приведе напред и погледна Демари.
— Мислиш ли, че е време?
Демари махна на въоръжените мъже до вратата и двамата излязоха.
Хапката заседна в гърлото на Джудит и тя посегна към чашата с вино, за да я преглътне. Осъзна, че Артър Смитън е замислил нещо дяволско, и си пожела да бъде достатъчно силна за онова, което я очакваше.
Огледа нервно залата и откри в един ъгъл мъжа с лютнята, който я бе срещнал в коридора. Сега в очите му нямаше омраза.
Мъжът беше голям и силен. В тъмнорусата му коса имаше няколко светли кичури. Очите му имаха магически блясък. Тъмносини и дълбоки, тази вечер те бяха неразгадаеми. И бяха впити в нея.
Внезапната тишина, която се възцари в залата, и дрънченето на вериги привлякоха вниманието й. В първия миг тя не разбра, че двамата въоръжени мъже бяха довлекли в залата съпруга й.