Стивън я погледна объркано и пусна китката й.
— Какви ги говориш? Защо твърдиш, че брат ми е нечестен?
Джудит разтърка китката си и отговори спокойно:
— Аз съм тук, за да спася съпруга си. Венчахме се пред Бога и пред хората и аз нося под сърцето си детето му. Затова смятам, че имам право да сторя всичко за спасението му. Но не го правя от любов. Той също не ме обича — добави тъжно тя. — Обича само онази руса жена…
Стивън избухна в смях и Джудит го погледай изненадано.
— За Лилиан ли говориш? — попита иронично той. — Значи затова ставало дума, не за имотите. Глупави караници между влюбени. Женски истории.
Джудит побесня от гняв.
— Така значи! — изсъска тя. — Женски истории!
— Млъкни! Някой може да ни чуе.
— Това няма нищо общо с женските глупости — обясни сериозно тя. — Залагам честта си.
Стивън също стана сериозен.
— По-късно ще уредиш въпроса с Лилиан. Аз обаче трябва да бъда сигурен, че няма да отидеш при краля, за да анулираш брака си. Не можем да си позволим да загубим земите на Рейвдаун.
Джудит пое дълбоко дъх. Ето кое беше най-важното. Мъжете от семейство Аскот не се интересуваха дали тя иска Уолтър Демари или не. За тях нямаше значение и че Гевин я мами с онази безлична Лилиан.
— Аз чакам дете от Гевин. Дори кралят не може да анулира брака ни при това положение.
— Знае ли някой за детето? Демари например?
— Знаят само мама и Джон Басе. И доверената ми слугиня.
— А Гевин?
— Не. Не съм имала случай да му кажа.
— Това е умно. Той има достатъчно други грижи. Кой познава най-добре замъка?
— Икономът. Той работи тук повече от дванадесет години.
— Много добре си осведомена — промърмори подозрително Стивън.
— Може би братята Аскот са на друго мнение, но аз не съм глупачка. Имам очи, които умеят да гледат.
Той я погледна втренчено и след малко кимна с глава.
— Ти си смела жена. Искам да кажа… дето си посмяла да дойдеш тук. Макар че постъпката ти е необмислена.
— Това комплимент ли е?
— Щом така ти харесва.
Джудит присви очи.
— Майка ти сигурно се е зарадвала, че не си толкова проклет като Гевин.
Той я погледна изумено, после се засмя одобрително.
— Е, мисля, че с теб Гевин поне няма да скучае. А сега престани да ме нападаш и ме остави да потърся начин да ви измъкна оттук.
— Нашите хора лагеруват пред замъка.
— Знам. Само че моите хора още ги няма. Аз препусках като луд и само няколко души успяха да поддържат темпото. Другите ще пристигнат най-рано след два дни. Трябва да ги пресрещна, за да им покажа пътя.
— Значи пак ще остана сама… — прошепна тъжно Джудит.
Стивън се усмихна и нежно помилва бузата й.
— Ще се справиш. Грижи се за Гевин. Носи му повече храна, за да възстанови силите си. Потърпи още само няколко дни. Ще ви измъкна, обещавам!
Джудит кимна и сведе глава. Стивън улови брадичката й и я принуди да го погледне.
— Прости ми, че се държах толкова грубо с теб. Бях повярвал, че искаш да видиш Гевин мъртъв…
Джудит направи опит да се усмихне.
— Няма нищо, Стивън. Знаеш ли, много ми е трудно да стоя тук и да понасям докосванията на онзи мъж. А другият…
Стивън сложи пръст на устните й.
— Опитай се да ги залъгваш още няколко дни, моля те. Ще се справиш ли?
— Ще се опитам. Вече бях загубила всяка надежда, но сега…
Стивън я целуна по челото.
— Гевин трябва да бъде щастлив, че е намерил жена като теб — прошепна той. После скочи и изчезна в мрака.
ДВАДЕСЕТА ГЛАВА
— Видя ли го? — попита Джудит. Това ставаше в деня, след като бе срещнала Стивън. Сега чакаше да чуе какво е сторила Джоан.
— Изглежда както преди — или почти. Вече се опасявах, че пребиваването в онази гадна дупка го е обезобразило.
— Не обръщай толкова внимание на външните неща — укори я строго Джудит. — Кажи ми дали Гевин е наистина добре.
— Храната го поддържа жив.
Джудит прехапа долната си устна. Как ли духът му понасяше онзи отвратителен затвор? Тази мисъл не преставаше да я тревожи. Как ли е понесъл мига, когато тя изля виното в лицето му?
— Донеси ми слугинските дрехи, които носих онази нощ. Изпрани ли са? — попита решително тя.
— Пак ли искате да слезете долу? Ако ви хванат…
— Нито дума повече. Донеси дрехите!
Гевин беше преместен в друг затвор, не много по-добър от предишния. Малко сводесто помещение под кулата. Нито лъч светлина не проникваше вътре. Единственият достъп беше през врата от тежки дъбови греди.
Джоан се бе сприятелила с мъжете, които охраняваха вратата към избата. Хората на Демари не знаеха що е дисциплина. Джоан умееше да използва небрежността им. И този път тя смигна весело на един от стражите и заговори с усмивка: