— На Артър Смитън. Той беше васал на Уолтър и е измислил целия план.
— Не плачи, Джудит, всичко ще се оправи. Ела с мен. Прислужницата ще ти помогне да облечеш други дрехи. — Рейн беше достатъчно тактичен и не попита защо роклята й е разкъсана и хвърлена на пода.
— Добре ли е мама?
— Даже повече от добре. Не може да откъсне поглед от Джон Басе. Гледа го, сякаш е добрият дядо Господ!
Джудит беше твърде объркана, за да го попита какво точно иска да каже.
Рейн я наметна с палтото си и я изведе от стаята.
ДВАДЕСЕТ И ПЪРВА ГЛАВА
— Знаеш ли за детето? — попита Стивън, който стоеше с Гевин в двора на замъка.
— Казаха ми — отговори студено Гевин. — Ела да поседнем в сянката на онова дърво. Отвикнал съм от слънчевата светлина.
— Държали са те в тъмна дупка…
— Да, почти през цялото време…
— Е, не ми изглеждаш много зле. Не приличаш на човек, умиращ от глад.
— Така е. Джудит… тя ми изпращаше храна по слугинята.
Стивън разглеждаше с интерес полусрутената кула. След малко отбеляза:
— Тя е проявила истинска смелост, като е дошла тук. Поела е огромен риск.
— Нищо не е рискувала! Тя беше луда по него, както и той по нея.
— Аз говорих с нея, но не останах с това впечатление.
— Значи си се излъгал — изръмжа раздразнено Гевин.
Стивън вдигна рамене.
— Това си е само ваша работа. Рейн ми каза, че е пристигнала покана да се явиш в кралския двор. Със съпругата си. Можем да пътуваме заедно. Кралят вика и мен.
Гевин беше уморен до смърт и копнееше за мека постеля.
— Какво иска кралят?
— Иска да се запознае със съпругата ти, а на мен да представи кандидатка за женитба.
— Кралят иска да те омъжи?
— Да, за една богата шотландка, която мрази всичко английско.
— Жалко за теб — промърмори едва чуто Гевин. — Знам колко е неприятно да бъдеш мразен от собствената си съпруга.
Стивън се ухили с разбиране.
— Разликата е, че това те засяга, докато аз съм напълно равнодушен. Ако бъдещата ми съпруга не се държи, както аз искам, ще я зарежа и никога няма да ми види повече. Ще твърдя, че е безплодна и ще си осиновя момче, което да наследи богатството й. Защо и ти не направиш така с жена си, щом като толкова те ядосва?
— Това означава да се разделя завинаги с нея — промърмори нещастно Гевин и Стивън избухна в смях.
— Тя кара кръвта ти да кипи, нали? Няма нужда да ми обясняваш. Нали я видях.
— Значи е измамила и теб, както измами Рейн и Майлс — заяви мрачно Гевин и изкриви лице. — Двамата полудяват само щом я видят.
— Знаеш ли какво се сетих… Какво ще направиш с Джон Басе и…
— Нека се ожени за нея, щом иска. Ако и лейди Хелън е като дъщеря си, Джон също ще преживее ада още на земята. Това ще бъде достатъчно наказание за необмислените му действия.
Стивън се тресеше от смях. Гевин скочи от мястото си.
— Крайно време е да тръгваме! — изкрещя невъздържано той.
Джудит се върна в лагера, който войниците на Гевин бяха издигнали в другия край на долината пред замъка на Демари.
За да разсее поне малко мъчителното си вътрешно безпокойство, тя се отдалечи от другите и навлезе в горичката, която започваше непосредствено след лагера.
Едва сега започваше да усеща в какво напрежение е живяла през последните дни, да не говорим за страха, който непрекъснато трябваше да потиска.
Тя седна в тревата край едно бистро поточе и вдъхна дълбоко свежия горски въздух. Искаше поне за малко да се наслади на спокойствието и самотата.
— Ще ми позволиш ли да наруша за малко идилията ти? — стресна я дълбок мъжки глас.
Рейн се беше надвесил над нея и я гледаше с усмивка. Тя му махна с ръка и той приседна до нея, без да чака повторна покана.
— Надявах се, че между теб и Гевин най-после се е възцарила хармония. Очевидно съм се излъгал — започна направо Рейн. — Защо уби Демари?
— Защото това беше единствената възможност — отговори едва чуто Джудит и сведе глава. Очите й бяха пълни със сълзи и тя не искаше Рейн да ги види. — Беше ужасно.
Рейн вдигна рамене.
— Понякога просто се налага. А Гевин? Защо не остана с теб, за да те успокои?
— Оттогава не сме разменили нито дума — отговори с въздишка тя. — О, Рейн, нека да говорим за нещо друго. По-добре ли е кракът ти?
Рейн понечи да отговори, когато до ушите им достигна весел смях. Хелън и Джон се разхождаха по брега на потока. Джудит искаше да извика майка си, но Рейн я задържа.
Джудит го погледна укорно, после се обърна отново към майка си и се смая. Двамата се прегърнаха и устните им се сляха. След малко се отдалечиха, като си шепнеха нежни думи.