Рейн и Майлс въздъхнаха облекчено.
— Накарах пратеника да почака — отговори тихо Майлс. — Надявах се да чуя този отговор.
Той излезе от стаята и Рейн веднага почна да дразни бъдещия жених:
— Чух, че била съвсем мъничка, ей толкова! — Той вдигна ръката си малко над колана. — А зъбите й били конски…
Вятърът проникваше безпрепятствено през широките процепи в стената на старата кула. Намаслена хартия закриваше отворите на прозорчетата, но не задържаше студа.
Лилиан се беше завила презглава с пухеника и й беше топло, макар че беше съвсем гола.
— Господарке! — прошепна Ела и се наведе над постелята й. — Той пристигна.
Лилиан се обърна и примигна сънено.
— Как смееш да ме будиш? — изфуча тя. — За кого говориш?
— Човекът на Рейвдаун. Той…
— Рейвдаун? — Лилиан се изправи като свещ в леглото си. Вече беше съвсем будна. — Дай ми роклята и го доведи тук.
— Тук? — погледна я ужасено Ела. — Не бива да правите това, господарке. Могат да ви чуят.
— Права си — прошепна с отсъстващ вид Лилиан. — Твърде рисковано е. Помогни ми да се облека. Ще се срещна с него под бряста в кухненския двор.
— Сега, посред нощ? Не може така…
— Върви, какво чакаш! Кажи му, че идвам веднага! — Лилиан наметна халата си от дебело червено кадифе, подплатен с катеричи кожи. Тя завърза колана около талията си и нахлузи топлите кожени обувки.
Беше минал цял месец след последната й среща с Гевин. Оттогава той не й беше изпратил нито едно писъмце.
Само няколко дни след срещата в гората тя узна, че той е дал съгласие да се ожени за богатата наследница. А сега вестта за голямата сватба се носеше из цялата страна.
Поканени бяха стотици гости. Щеше да се събере цялото благородничество. Колкото повече подробности узнаваше Лилиан, толкова по-силна ставаше ревността й.
Най-голямото й желание беше да седи до жених като Гевин и да наблюдава турнира, организиран в чест на сватбата й. Тя също щеше да се омъжи, но за нейната сватба не се правеха такива приготовления.
Но колкото и да й разказваха за пищните сватбени приготовления, никой не можеше да й каже нищо за невестата. За Джудит Рейвдаун. Преди две седмици Лилиан стигна до идеята, че трябва да подкупи някого от домакинството на Рейвдаун, за да й разкаже как изглежда господарката му. И сега човекът беше тук.
Лилиан усети как сърцето й заби лудо от вълнение. Тя слезе по стълбите и прекоси бързо изоставената и подивяла градина. Тази Джудит сигурно е грозна като костенурка, повтаряше си тя. Непременно е така, защо иначе я крият от снета?
— Моите почитания, милейди — проговори нахално мъжът, като я видя да идва. — Вашата красота може да затъмни дори луната. — Той взе ръката й и я целуна.
Лилиан беше отвратена от държанието му, но той беше единственият, който можеше да й разкаже нещо за Джудит Рейвдаун. А цената, която бе поискал, беше направо безсрамна.
Макар че видът му беше гаден, той се беше проявил като не лош любовник и дори я бе научил на някои нови трикове.
— Има ли нещо ново? — попита нетърпеливо Лилиан и издърпа ръката си. — Видя ли я?
— Не… или поне не отблизо.
— Какво говориш? Видя ли я или не? — Гласът на Лилиан трепереше от гняв.
— Видях я. Но я охраняват много строго и… — Той искаше да спечели благоволението й и знаеше, че трябва да говори истината. Вчера бе видял Джудит Рейвдаун да излиза на езда с няколко от дамите си. Ала не можа да разбере точно коя е богатата наследница.
— Защо я охраняват? Сигурно е много тъпа и дори не я пускат да излиза сама?
Изведнъж мъжът се почувства неловко. Жената пред него беше коварна като змия. Студенината в очите й го плашеше.
— Носят се разни слухове. Никога не я виждат без придружител. Излиза или с майка си, или с дамите си. Нали са я възпитали за живот в манастира и…
— За манастира ли? — Лилиан усети как напрежението й отслабва. Обикновено в манастир изпращаха грозните, уродливите или умствено изостаналите дъщери на богатите семейства. — Значи тя не е съвсем нормална?
— Защо иначе биха я крили от очите на света, уважаема? И то още от детските й години. Робърт Рейвдаун е корав мъж. Веднъж блъсна жена си по стълбата и оттогава бедната куца. Сигурно не иска хората да видят, че дъщеря му е грозна като нощта.
— Но ти все пак не си сигурен, че това е причината, нали?
Мъжът се усмихна и се почувства малко по-уверен в себе си.
— Каква друга причина биха могли да имат? Ако бащата не се срамува от дъщеря си, той ще я показва пред целия свят, нали? Сигурно щеше да я сгоди още преди смъртта на синовете си. Кой би позволил на единствената си дъщеря да отиде в манастир?