— Съжалявам, Джаксън. Сигурно ти изглежда като някакъв друг вид сестра. Тя ти е сестра, защото имате общ баща.
— Кой е нейният баща?
— Кой? Ти кой мислиш? Кой е твоят баща?
— Значи ти си и неин баща?
— Именно.
— Така, както си баща и на Купър.
— Да.
— И на Джеси? — Купър и Джеси бяха двамата братя близнаци и скорошни познати.
— Почна да схващаш.
— Коя е майката този път?
Джаксън зададе въпроса с такова светско отегчение, че Тъкър се разсмя.
— Този път майката е Натали.
— Натали от предучилищната?
— Ха! Не. Не Натали от твоята предучилищна.
Мисълта за Натали от предучилищната на Джаксън осени Тъкър изненадващо, но не неприятно. Тя беше деветнайсетгодишна „леля“, руса и лъчезарна. „А беше време“, както пее Джеймс Браун.
— Тогава коя?
— Не я познаваш. Сега живее в Англия. Когато се запознахме, живееше в Ню Йорк.
— А сестра ми?
— Тя живее в Англия с майка си. Но сега учи в колеж в Щатите. Много е умна.
Всичките му деца бяха умни и тяхната интелигентност го изпълваше с гордост — може би незаслужена, тъй като той имаше отношение единствено към образованието на Джаксън. А може би заслугата му бе, че избираше да забремени само интелигентни жени. Едва ли. Господ му беше свидетел, че беше спал с доста тъпи парчета.
— Ще ми чете ли? Купър и Джеси ми четяха. Грейси също.
Грейси беше другата му дъщеря и най-голямото от децата му. Тъкър се свиваше дори при споменаването на името й. Беше се проявил като лош баща спрямо Лизи, Джеси и Купър, но поведението му беше до известна степен простимо или поне той можеше да си прости, макар децата и майките им да не бяха толкова благосклонни. Докато с Грейс…
Случаят с Грейс беше съвсем различен. Джаксън я беше виждал веднъж и Тъкър през цялото време се бе потил от страх, макар голямата му дъщеря да бе добра душа като майка си. Това го караше да се чувства още по-зле.
— Защо не вземеш ти да й почетеш? Ще я впечатлиш.
Той сложи кренвиршите в количката, но миг по-късно ги извади. Какъв процент от умните момичета са вегетарианци? Не по-малко от петдесет, нали? Значи имаше вероятност все пак да яде месо. Той върна кренвиршите в количката. Проблемът бе, че дори младите месоядни момичета не обичат червено месо. Но кренвиршите бяха розово-оранжеви. Това брои ли се за червено? Бе почти сигурен, че странният цвят се дължеше по-скоро на химикали, отколкото на кръв. Вегетарианците ядат химикали, нали? Той отново извади кренвиршите. Дощя му се да е баща на трийсетгодишен монтьор от Тексас, който си пада по чашката. Тогава щеше да е необходимо само да вземе пържоли, бира и стек „Марлборо“ и готово. Необходима предпоставка за подобен резултат обаче беше да е забременил някоя сексапилна трийсетгодишна сервитьорка от Тексас, а Тъкър бе разхитил младостта си в тичане след смъртнобледи английски модели със скули вместо гърди и сега си плащаше. Всъщност, като се замислеше, и тогава си беше платил. Къде му беше акълът?
— Какво правиш, тате?
— Не знам дали яде месо.
— Защо да не яде месо?
— Защото някои смятат, че не бива да се яде месо. А други смятат, че е вредно. А някои смятат и така, и така.
— Ние какво смятаме?
— Мисля, че смятаме и така, и така, но не ми пука достатъчно, за да направим нещо по въпроса.
— Защо хората смятат, че е вредно?
— Смятат, че е вредно за сърцето. — Нямаше смисъл да обяснява на Джаксън за дебелото черво.
— Значи ако ядеш месо, сърцето ти може да спре? Но, тате, ти ядеш месо.
Гласът на Джаксън потрепери и Тъкър нечуто изруга. Сам си го направи. Джаксън неотдавна беше осъзнал, че баща му ще умре по някое време през първата половина на двайсет и първи век и преждевременната му скръб можеше да се отключи по всяко време и по всякакъв повод, включително заради принципите на вегетарианството. Още по-неприятното беше, че екзистенциалното отчаяние на Джаксън бе съвпаднало, подсилвайки го, със същото чувство у Тъкър. Петдесет и петият му рожден ден бе събудил у него остра меланхолия, която едва ли щеше да се разсее по повод някой от следващите му юбилеи.