— Заекът е погребан ей там — обясни Джаксън на Лизи, като посочи дървения кръст в края на поляната. — Гробът на тате ще е до него, нали, тате?
— Да — потвърди Тъкър. — Но още не.
— Но скоро — каза Джаксън. — Може би, когато стана на седем?
— По-късно — каза Тъкър.
— Да. Може би — допусна Джаксън, сякаш целта на разговора бе да утеши Тъкър. — Майка ти умряла ли е, Лизи?
— Не — каза Лизи.
— Тя добре ли е? — попита Тъкър.
— Много добре, благодаря — каза Лизи. Имаше ли в гласа й саркастична нотка? Вероятно. — Тя ми даде идеята да дойда да те видя.
— Ясно — каза Тъкър.
— Заради това нещо — каза Лизи.
— Аха. — Това нещо, онова нещо… Всички неща в крайна сметка са еднакви, така че няма смисъл от уточнения.
— Когато човек разбере, че ще става родител, се стреми да разбере повече неща.
— Определено.
— Разбра го, нали?
— Кое?
— Това, което казах току-що.
Имаше чувството, че нещо му бяха съобщили, но той не бе успял да схване съобщението правилно. Може би трябваше да подходи малко по-сериозно към това опознавателно бъбрене.
— Чакай малко — каза Джаксън. — Това означава… Ти си ми сестра, нали така?
— Полусестра.
— Значи аз ще бъда… Какво?
— Ще бъдеш вуйчо.
— Супер.
— А той ще бъде дядо.
Най-сетне Тъкър разбра какво му казват, когато Джаксън избухна в сълзи и се спусна да търси майка си.
Лизи сякаш омекна малко — поне към Джаксън, когато Тъкър го доведе обратно няколко минути по-късно.
— Това не означава, че баща ти е стар — обясни тя. — Не е.
— На кой друг в училище баща му е дядо?
— Сигурно не са много такива.
— На никого — каза Джаксън. — На нито един.
— Джак, вече сме обсъждали това — каза Тъкър. — Аз съм на петдесет и пет. Ти си на шест. Ще живея още дълго. Ти ще си станал възрастен човек, преди аз да почина. Вероятно ще си поне на четирийсет. Ще ти е писнало да ме гледаш.
Тъкър не би се обзаложил за броя на годините, които си даваше. Трийсет години пушене, десет години алкохолна зависимост… Щеше да се учуди, ако ги докараше до седемдесет.
— Не знаеш дали ще съм на четирийсет. Може да умреш още утре.
— Няма.
— Но може.
Тъкър винаги се объркваше от логиката на тези разговори. Щеше му се да каже: да, мога да умра още утре. Но това беше така и преди да разбереш, че ще ставам дядо. А вместо да подходи направо, трябваше да го баламосва. Това беше ефикасният начин.
— Невъзможно.
Джаксън го погледна с възкръснала надежда:
— Наистина ли?
— Наистина. Ако днес ми няма нищо, не мога да умра още утре. Просто няма достатъчно време.
— А ако катастрофираш?
Това може да се случи на всяка възраст и по всяко време, празноглавецо.
— Няма.
— Защо?
— Защото утре няма да ходим никъде с колата.
— А другиден?
— Нито другиден.
— Как ще си вземем храна?
— Имаме цял тон храна.
Тъкър не искаше да мисли за това дали ще умрат от глад, ако не могат да излязат с колата. Той искаше да мисли за това, че вече е стар, че скоро ще умре и че сякаш целият му живот е преминал неусетно.
Преди известно време Тъкър се зарече да седне с лист хартия и да направи отчет за последните две десетилетия. Щеше да отбележи последователно годините в графата отляво, а отдясно щеше да вписва по една-две думи, които евентуално да го уверят, че все с нещо се е занимавал през съответните дванайсет месеца. Краят на 80-те можеше да се изчерпи с думата „алкохол“ и тирета за „същото като горния ред“. Чат-пат бе хващал китара или химикалка, но като цяло всичко беше зяпане на телевизия и наливаме със скоч до откат. За следващите периоди можеше да използва малко по-здравословни думи като „Рисуване“, „Купър и Джеси“, „Кат“, „Джаксън“, но дори те не можеха да обяснят всичките месеци, за които си правеше отчет. Колко време бе прекарал в онзи малък апартамент, нает за студио, когато се занимаваше с рисуване? Шест месеца? А в годините, в които се родиха синовете му… Наистина, беше ги извеждал на разходка, но през голяма част от времето те само спяха или се хранеха, а той ги гледаше. Но гледането също е дейност, нали така? Ако гледаш, няма как да правиш нещо друго.