Понякога се сещаше за баща си и се питаше какво би написал той на белия лист, съдържащ годините от зрелия му живот. Той бе изживял дълъг и плодоносен живот: три деца, хубав, здрав брак, собствен бизнес с химическо чистене. Какво би написал например срещу периода 1961–1968? Работа? Тази единствена дума би описала напълно изчерпателно седем години от живота му. Тъкър със сигурност знаеше какво би написал той срещу 1980: „Европа“. Или може би „ЕВРОПА“! Дълго бе чакал да се върне там и се бе наслаждавал на всяка секунда от престоя си, но ваканцията на живота му продължи един месец. Четири седмици от всичките петдесет и две! Тъкър не се опитваше да заглади различията — той съзнаваше, че баща му е по-добрият мъж от двамата. Но всеки човек, опитал се да даде отчет за живота си по този начин, ще недоумява къде са потънали дните му и какво е изпуснал.
Цял следобед, а и надвечер, очите на Джаксън постоянно плуваха в сълзи. Разплака се, когато загуби от Лизи на морски шах, после се разплака, че му мият косата, после плака, че Тъкър ще умре, а след това се разплака за това, че не му разрешиха да разбърка сладоледа си с шоколадов сос. Тъкър и Кат бяха решили да го оставят да вечеря с тях, но той беше така съсипан от емоционалното напрежение, че си легна рано-рано. Миг след като момчето заспа, Тъкър си даде сметка, че го бе използвал като малък, но ефикасен заложник: никой не можеше да се прицели в него, докато Джаксън се мотаеше около тях. Когато слезе да се присъедини към Кат и Лизи в градината, той долови фразата, изречена от Кат:
— Така постъпва с хората.
— Кой постъпва как? — намеси се той весело.
— Лизи тъкмо ми разказваше как майка й влязла в болница, когато си я зарязал.
— О.
— Не си ми разказвал за това.
— Просто не е ставало дума.
— Колко странно.
— Никак даже — каза Лизи.
И го почнаха. Кат прецени, че вече са достатъчно близки с новата й доведена дъщеря, за да говори с нея откровено за брака си; Лизи откликна с откровен разказ за травмите, които Тъкър й бе причинил с отсъствието си. (Тъкър забеляза, че по време на жалбата си тя непрекъснато прикриваше корема си с длан, сякаш той можеше всеки миг да атакува нероденото й дете с нож.) Тъкър кимаше велемъдро и от време на време поклащаше глава съчувствено. Понякога двете жени го поглеждаха безмълвно, а той само свиваше рамене и забиваше поглед в земята. Нямаше особен смисъл да се защитава, а и не знаеше каква тактика да предприеме. В историите, които двете си разказваха, имаше някои фактологични грешки, но не си струваше да ги поправя — на кого му пукаше например, че в яда и разочарованието си Натали беше казала на Лизи, че той бил спал с друга жена в нейния апартамент? Невярна бе информацията само за мястото, но не и за самата изневяра. Една-единствена дума можеше да обясни нещата през повечето време и тази дума беше „пиянство“. Можеше да изтъкне този факт и да го повтаря от време на време, може би дори след всяко изречение, но това едва ли щеше да помогне.
В края на вечерта той заведе Лизи до нейната стая и й пожела лека нощ.
— Добре ли мина? — попита тя и направи гримаса, сякаш цяла вечер я бе измъчвал гастритът.
— О, да, чудесно. Благодаря ти.
— Надявам се да се сдобрите с Кат. Тя е прекрасна.
— Да. Благодаря. Лека нощ. Наспи се хубаво.
Тъкър се върна долу, но Кат я нямаше. Беше използвала отсъствието му да си легне без него и без обяснения. Напоследък спяха в отделни стаи, но бяха в една особена фаза от връзката си, в която това не се смяташе за окончателно установено. Говореха за това всяка вечер или поне го споменаваха: „Добре ли си в другата стая?“ питаше Кат, а Тъкър повдигаше рамене и кимаше утвърдително. На два пъти, след ожесточени кавги, които за малко не бяха турили край на всичко, Тъкър я бе последвал в общата спалня, където бяха позакърпили положението. Но не и тази вечер. Тя просто изчезна.
Тъкър си легна, почете малко и угаси светлината. Но не успя да заспи. „Не си ти наистина, нали?“, го бе попитала онази жена и той започна да съчинява наум отговори на въпроса й. Накрая стана и слезе на долния етаж при компютъра. Ани щеше да получи повече, отколкото очакваше.
Глава 5