— Здрасти — каза Ани.
— Трябват ти листата. Така де, на него му трябват.
— Благодаря ти.
— Имаш ли блендер?
— Мисля, че да.
— Пасирай листата и го накарай да ги изпие.
— А за мен? Няма ли да има чайче, семена или плодове, накиснати в мляко?
— Вече опитахме всичко върху тебе. Така че причината трябва да е у него.
Всъщност Мойра бе права. Причината бе у него. Ползваше презерватив.
— Ще го опитам довечера.
— Ако го опиташ довечера, трябва да опиташ всичко, нали се сещаш? Пие го наведнъж и се качвате горе.
— Тогава ще го опитам в събота вечер.
Боже мой. Защо издаваше пред тази жена сексуалния им график?
— Значи е от съботните мъже, а?
— Имам да свърша малко работа.
— Не е срамно.
— Не ме е срам.
Но, разбира се, я беше срам. Беше я срам от очевидната монотонност и я беше срам от неспособността й да каже на старата вещица къде да се дене.
— О, Алън. Рядко идваш насам.
Мойра говореше на възрастен мъж на седемдесет и няколко, който, изглежда, бе облякъл и палто, и шлифер, както и два-три шала. Той стискаше в ръката си буркан, в който имаше нещо като развалено мариновано лукче, плуващо в мътен оцет.
— Казаха, че се интересувате от акулата.
— Да — потвърди Мойра. — Много.
— Нося ви окото й.
{__From:__ Ани Плат.net>
Subject: Отвъд всякакво съмнение…
… ти си. Чела съм достатъчно литература, за да знам, че подробностите са това, което прави дадена история да изглежда истинска, а пък ако някой е измислил всичко това, също заслужава отговор. А и да не си ти, честно казано, не ми пука. Просто водя електронна кореспонденция с интересен и задълбочен човек, който живее далече-далече, какво лошо има тук? (Има и още една хипотеза, според която ти си някой луд, а всичките ти деца и внуци са рожба на болен мозък. Ако се окаже, че си някой луд, КОГОТО ПОЗНАВАМ, тогава, кълна се в Господ, ще те убия. Но, моля, ако не си, прескочи това. И продължавам при хипотезата, че си ти.)
Както сигурно си се досетил, познавам се с хора, които имат много високо мнение за творчеството ти и за теб самия. Аз също съм си мислила за теб понякога, но не чак толкова често. Името ти се появи по време на едно пътуване, което предприех преди известно време. И новият ти албум „Джулиет гола“ или по-скоро реакцията, която той предизвика у двама-трима запалени фенове, насочи мислите ми към теб и към „Джулиет“. Не съм писала друг път подобен текст, но двата албума ми помогнаха да разбера някои неща, които сигурно винаги съм мислила относно изкуството и хората, които алчно го поглъщат — неща, които досега не са ми били така ясни. Естествено, има много отговори, които бих искала да узная, свързани с двайсетгодишното ти изчезване, но предполагам, че не желаеш да бъдеш разпитван.
Убедена съм, че ако поставят двама случайни непознати в една стая заедно и ги принудят да приказват за живота си, ще се получат всякакви съвпадения, общи теми и противоположности до степен да изглежда, сякаш двамата съвсем не са подбрани на случаен принцип. Например, ти имаш твърде много деца, които не познаваш, и това те прави нещастен. Аз нямам никакви деца и едва ли ще имам и това ме прави толкова нещастна, колкото преди три-четири години не съм и помисляла, че мога да бъда. Цялото време, което съм прекарала с мъжа, от когото нямам деца, прилича по някакъв начин на времето, което ти си прекарал в пиене и неправене на албуми. И двамата не можем да върнем времето назад. И в същото време изпитвам болезнената увереност, че още не е твърде късно. Хрумвала ли ти е тази мисъл? Надявам се, че да.
Пиша този имейл от кабинета си, който се намира в малък крайбрежен музей в едно малко градче в Северна Англия. Би трябвало да подготвям изложба за лятото на 1964 година в града, но нямаме много какво да изложим, освен няколко отблъскващи снимки на умряла акула, която морето изхвърлило на брега през въпросната година. А тази сутрин получихме и око, принадлежало на въпросната акула. Преди два часа в музея влезе възрастен човек с буркан от конфитюр, пълен с марината, в която плуваше нещо, което много вероятно е било окото на акулата. Според човека окото било изрязано с джобно ножче лично от брат му. Засега това се явява централният ни експонат. Не би записал концептуален албум за лятото на 1964 година в малко английско градче на брега на морето, нали? Но дори да имаше такъв албум, той нямаше да запълни празните витрини на изложбата.}