Тя спря да пише. Ако използваше писалка и лист хартия, сигурно щеше да смачка листа с отвращение, но при имейлите няма равностойна опция, тъй като всичко е направено така, че човек да не прави грешки. Трябваше й клавиш с команда „заеби“, който да издава подходящ експлодиращ звук, когато го натисне. Какво правеше? Току-що бе получила имейл от отшелник, от човек, който се криеше от света повече от двайсет години, а тя му разказва за буркана с акулско око. Как можеше да го интересува това? А копнежът й да има дете? Защо не го сподели с друг човек? С някоя приятелка. Или дори с Дънкан, който тънеше в неведение относно това нейно разочарование.
Освен това флиртуваше по своя сдържан и заобиколен начин. Тя искаше той да я харесва. Как иначе да си обясни увъртането за фенската обиколка на Америка и връзката й с „хора, които имат много високо мнение за творчеството ти“? Много по-просто щеше да е просто да му каже, че мъжът, с когото живее и от когото няма деца, е маниак на тема Тъкър Кроу, но тя не искаше той да узнае това. И защо? Да не си въобразява, че той ей сега ще скочи на самолета и ще я забремени, стига да не разбере с какъв човек живее? Дори да вземеха да се свалят, тя едва ли би разубедила Тъкър да не взима предпазни мерки при положение, че вече имаше трудно и нещастно семейство. Господи! Дори сарказмът й, насочен към нея самата, звучеше жалко. Защото той включваше и шега за контрацептивни действия с непознат мъж.
Но какво да му каже, ако не пише за акулското око? Той вече бе прочел всичко, което тя имаше да каже за музиката му, а не можеше да го бомбардира с въпроси, защото чувстваше, че направи ли това, той повече няма да се обади. Не бе тя човекът, който да води кореспонденция с Тъкър Кроу. Нито знаеше достатъчно, нито умееше достатъчно. Просто нямаше да й отговори.
Трябваше да съчини любезно писмо до Тери Джаксън — общинския съветник, в чиято глава се бе пръкнала тъпата идея за изложба, посветена на 1964 година, но не можеше да се съсредоточи. Отново отвори имейла до Тъкър.
{Откъде се появи „Джулиет“? Знаеш ли? Чел ли си „Хроники“ — автобиографията на Боб Дилън? Там пише как някой, може би продуцент, му казал, че им трябва песен като „tasters of War“ (тази ли беше?), за да завършат албума — това е през осемдесетте.}
Но не можа да си спомни името на албума, а не помнеше и какво бе отвърнал Дилън, когато продуцентът, чието име не помнеше, бе поискал от Дилън песен като песента, която не помнеше, за да довърши който там албум беше. Тя изтри последната част, която иначе представляваше интересна тема за изследване. Ако беше Дънкан, щеше да знае всички тези неща и всъщност Дънкан трябваше да е този, който пише на Тъкър, само дето Тъкър нямаше да иска да знае за него. А тя, разбира се, все още не бе казала на Дънкан какво бе открила в пощенската си кутия и не желаеше да го направи.
След това разбра, че не й трябва да знае за Дилън. Тя просто използваше една книга, за да илюстрира идеята си така, както правят учените.
{Откъде се появи „Джулиет“? Знаеш ли? И какво се случва с тези места? Дали просто буренясват и се скриват? Или човек може отново да ги открие някой ден? Съжалявам, ако звуча прекалено натрапчиво, а и се зарекох да не те бомбардирам с въпроси. Ако поискаш да видиш снимки на моята умряла акула, обади се. С толкова мога да се отплатя.
Между другото, когато се прибрах у дома снощи, зачетох „Никълъс Никълби“ в твоя чест.}
Това последно изречение не беше ли прекалено тайнствено? Дано да не беше. Във всеки случай беше истина. Този път тя кликна върху „изпрати“, преди да се разколебае.
Глава 6
Не бе проблем, мислеше си Дънкан, че двамата с Ани никога не се бяха обичали. Тяхното беше брак по сметка и до този момент функционираше прекрасно — приятелите им бяха съпоставили старателно интересите и характерите им и преценката им се бе оказала точна. Той никога не бе изпитвал желание да си тръгне, както две свързани парчета от пъзела не се дърпат едно от друго. Ако човек си представи парчета от пъзел с чувства, то може да си представи и техните мисли: „Тук ще си стоя. Къде да ходя?“. А ако дойде друго парче от пъзела, предлагащо своите ушенца и устенца, за да съблазни едно от парчетата и да го откъсне от другото, то с лекота ще устои на такава съблазън. „Виж какво“, ще каже обектът на прелъстителното желание. „Ти си парче от телефонна будка, а аз съм лицето на Мария Стюарт. Няма да си паснем“. И толкова.