— Брей, много съм ти задължена.
— Не бъди такава.
— Защо да ме интересува какво кафе пиеш?
— Ако не бях преспал с друга, щеше да се зарадваш.
— Ако не беше преспал с друга, щеше да пиеш нес кафе.
Дънкан отчете с мълчание, че е изгубил точката, и отпи.
— Но си прав. По-хубаво е.
Ани се запита колко още такива точки трябваше да инкасира Дънкан, за да създадат помежду си връзка, която евентуално да издържи до края на живота им. Около хиляда? След което трябваше да започне да работи върху нещата, които наистина я тормозеха.
— Какво правиш тук?
— Ами аз, така де, още живея тук, нали?
— Не знам, ти кажи.
— Май не можеш да кажеш на някого дали живееш с него или не. Трябва консенсус — каза Дънкан.
— Искаш ли да живееш тук?
— Не знам. Малко съм се оплел, нали така?
— Да, така е. Трябва да те предупредя за нещо, Дънкан: нямам намерение да воювам за теб. Далаверата с теб е, че за теб не трябва да се воюва. Ти си моята опция за спокоен живот. В момента, в който престанеш да бъдеш това, вече не си опция за нищо.
— Така. Ясно. Ей това се казва право куме в очи. Благодаря ти.
Ани сви рамене в смисъл на „пак заповядай“, с което затвори едни безупречни две минути.
— Според теб имам ли шанс да се върна? Ако поискам?
— Не и когато поставяш нещата по този начин.
Едно нещо беше сигурно: остатъкът от петъчната вечер на Дънкан не се бе получил. Ани се изкуши да узнае подробности, но дори в яда си съзнаваше, че това желание беше вредно. Лесно можеше да се предположи обаче, че другата е била доста смутена от цъфването на Дънкан на прага й, ако там именно бе цъфнал. Той никога не бе проявявал особена дипломатичност, интуиция или чар, дори в началото на тяхната връзка, а оскъдните му запаси от тези качества вероятно бяха атрофирали напълно от петнайсет години неупотреба. Тази жена със сигурност се чувстваше самотна — невъзможно е човек да пристигне в Гулнес от другаде, без да е обладан от усещане за нещастие и провал, но ако някой е достатъчно отчаян, за да покани Дънкан директно в живота си в единайсет часа в петък вечер, то този човек е доста кух, ако не и напълно смахнат. Ани предположи, че Дънкан бе изкарал една безсънна нощ на кушетката.
— Какво да правя? — Това не бе реторичен въпрос. Той наистина очакваше от Ани съвет.
— Трябва да намериш къде да живееш, за предпочитане още тази сутрин. А после просто ще трябва да изчакаме да видим.
— А моята…
— Трябваше да помислиш за това по-рано.
— Ще се кача да…
— Прави каквото искаш. Аз ще изляза за два часа.
По-късно тя се запита какъв щеше да е въпросът му. А моята какво? Ако някой я принудеше с пистолет в челото да заложи в най-близкия букмейкърски пункт без какво Дънкан не би могъл да живее два дни, щеше да заложи на колекцията от буутлези на Тъкър Кроу.
Докато Дънкан си опаковаше багажа, тя отиде до работата. Каза си — при това съвсем буквално, мърморейки под носа си, — че трябва да навакса с електронната си кореспонденция, но дори за Малкълм нямаше да е сложно да отгатне, че Ани иска да провери дали има имейл от Тъкър. Това беше нейната любовна авантюра на работното място, с мъж от друг континент, когото не познаваше и с когото едва ли някога щеше да се запознае.
В събота музеят отваряше чак в два и вътре нямаше никого. Тя уби първите пет минути от обещаното двучасово отсъствие в мотаене из така наречената „постоянна експозиция“. От доста време не бе поглеждала онова, което показваха на хората за пари, но не изпита чак такова неудобство, от каквото се опасяваше. В повечето музеи на крайбрежни градчета могат да се видят машини за къпане — характерните викториански плажни кабинки на колела, позволяващи на дамите да се топнат в морето, без да се излагат на погледите на присъстващите, но не във всеки музей можеше да се види куклена сцена с Пънч и Джуди от деветнайсети век заедно с гротескните кукли. Типично за Гулнес, той бе последният град в Обединеното кралство, където продължили да използват топачи и къпачи; топачите топяли дамите в морето, докато къпачите правели същото с кавалерите. Тези термини излезли от употреба някъде през петдесетте години на деветнайсети век. Гулнес обаче бил толкова изостанал, че музеят пазеше фотографски доказателства за този занаят чак от края на деветнайсети век. За своя изненада установи, че фотографската им колекция бе наистина добра. Тя поспря пред любимата си снимка — състезание по строене на пясъчни замъци, вероятно от началото на века. На снимката имаше малко деца — едно момиче на преден план с рокля до коленете и шапка против слънце, сякаш направена от вестник, но състезанието се радваше на многобройна публика. (Дали и сега Роз би казала, че това вероятно е най-хубавият ден в живота на някой беден миньор — когато е бил на първия ред в публиката на състезанието по строене на пясъчни замъци?) Вниманието на Ани обаче бе привлечено от някаква жена отдясно, която строеше църковна кула и беше облечена в дълго палто и евтина сламена шапка, с която изглеждаше тъжна и окаяна като селянка от Виетнамската война. Ти вече си мъртва, мислеше си Ани всеки път, когато я гледаше. Ще ли ти се да не бе похабила времето си по този начин? Ще ли ти се да си бе казала „майната им“ и да си бе свалила палтото, за да усетиш слънцето на гърба си? Тук сме толкова за кратко. Защо разхищаваме времето си в строене на пясъчни замъци? Тя щеше да разхити следващите два часа, защото така се налагаше, но никога повече нямаше да похаби и секунда от времето, което й оставаше. Освен ако не вземеше да се събере отново с Дънкан или да остане на тази работа до края на кариерата си, или да гледа „Истендърс“ в дъждовната неделя, или да чете нещо различно от „Крал Лир“, или да си лакира ноктите на краката, или да посвети повече от минута на менюто в някой ресторант, или… Животът е нещо безнадеждно. Всичко в него е сбъркано.