През следващите няколко дни хората от форума споделиха всичките си знания за тази песен в опит да разгадаят посланието на Кроу към света. Обсъждаха дали „очите с цвят на шампанско“ на фермерската дъщеря са важни — дали Тъкър не намекваше за ролята, която алкохолът бе изиграл и може би продължаваше да играе в живота му? Въпреки цялото си налично въображение не успяха да изсмучат много повече от текста, който бе от типа „Обичам начина, по който тя се смее, пее, люлее“. А може би просто споделяше за любовта си към дъщерята на някой фермер? Сигурно имаше доста такива в района, в който живееше, така че защо да не се влюби в някоя от тях? (А, разбира се, не можем да си представим фермерска дъщеря без бузи като червена ябълка и може би дори по-ячка в талията и в ханша. Сравнете и вижте контраста с бледата, крехка красота на Джули Бийти и ней подобните! Ако наистина се бе влюбил във фермерска дъщеря, то старите, нещастни калифорнийски дни наистина бяха отминали.)
Много се говореше и за връзката с Нийл Йънг, от когото Кроу винаги се е възхищавал и който и на стари години остава творчески активен и продуктивен. Дали това не бе израз на съжаление за пропилените години? Или просто благодарност за влиянието? Присъствието на песента във влиятелната класация на Лени Кий от 1972 заедно с банди като „Станделс“ и „Стробери аларм клок“ също стана повод за дискусии, но никой не бе в състояние да посочи по-сериозна връзка между събитията. Но най-важното беше, че за втори път в рамките на няколко дни получаваха повод за дебат. Първо „Голата“, а сега това… Витаеше усещането, че Тъкър е на път да излезе от летаргията си.
Ани разпечата в офиса снимката на Тъкър и Джаксън и си я занесе вкъщи, където я закрепи на хладилника с магнита на „Сън студиос“, който Дънкан вероятно щеше да си поиска по някое време, ако още бе в състояние да мисли за дреболиите на домашния живот. Беше хубава снимка — Джаксън беше сладко дете, а очевидната бащина гордост на Тъкър беше затрогваща. Но Тъкър и Джаксън не бяха намерили място на хладилника й само защото изглеждаха щастливи, съзнаваше тя, и винаги когато погледнеше към тях, се питаше защо я привличат и дали това е лошо. Цялата работа малко намирисваше на евтини мечти: Тъкър бе споменал в имейла си, че отново е свободен, така че… (Тя държеше да бъде искрена със себе си, но искреността не означава да се довършва всяко изречение, особено ако липсващото подчинено изречение внушава такава огромна липса.)
Имаше и още едно, не толкова злепоставящо обяснение за положителното въздействие на снимката: връзката и с Тъкър, дори такава, каквато беше, изключвайки всякакви женски мечти как Тъкър ще пристигне в Лондон, а може би дори в Гулнес и може би дори ще преспи у тях, и може би дори не на кушетката, беше вълнуваща. И как не? Тя се радваше на нещо, с което никой друг на този свят не можеше да се похвали: електронна кореспонденция с, така да се каже, прочутия Тъкър Кроу — енигматичен, талантлив, интелигентен мъж, скрил се от света преди много време. Такова нещо би въодушевило всеки, нали?
Имаше обаче и някакво злорадство и то касаеше Дънкан. Нужна й бе само минута, за да си даде сметка, че ако някога Дънкан погледнеше снимката на хладилника, нямаше да има и най-бегла представа кой стои срещу него, а иронията в това бе толкова плътна, че можеше да се маже на филия. Можеше да му каже каквото си поиска и той щеше да й повярва, защото според него сега Тъкър Кроу изглеждаше като Распутин или като магьосника Мерлин. Ани бе проверила уебсайта на Дънкан, когато Тъкър й бе казал за неочакваната изява на Фъкър в някакъв бар, и наистина, неговата снимка вече бе качена там, точно както бе предсказал Тъкър. (Освен това с голямо задоволство отбеляза, че Фъкър бе нарекъл „Голата“ боклук. Как ли бе реагирал Дънкан?) Това действително надминаваше всички очаквания. Дори само контактът с Тъкър бе в състояние да го побърка от ревност, ако разбереше, макар тя да не бе съвсем сигурна кого точно би ревнувал той; но пък и една измислена връзка с човека от хладилника би го парнала под лъжичката.
За целта обаче трябваше Дънкан да я посети, а после да забележи нещо, което иначе никога не би забелязал: малка промяна в обстановката. Може би, ако направеше фотоувеличение, за да покрие цялата стена, той щеше да попита дали не е пребоядисала кухнята; тъй като обаче това не беше по силите й нито технически, нито финансово, тя трябваше сама да го побутне грубичко в правилната посока. Щеше да го принуди да види снимката, каквото и да й струваше. В това съмнение нямаше.