Тя му пусна съобщение на мобилния, докато той бе в час.
„Здрасти, аз съм. Съжалявам за онази вечер. Знам, че искаше да бъдем приятели, и разбирам, че ти е било нужно да споделиш с някого новината. Ако решиш да опиташ отново, ще бъда по-отзивчива“.
Той й се обади в офиса, по време на обедната му почивка.
— Много мило от твоя страна.
— Няма проблем.
— Какво ще кажеш за новината — невероятно, нали?
— Изумително.
— В уебсайта има снимка.
— После може да я разгледам.
Настъпи мълчание. Той беше толкова прозрачен, че тя изпита неочакван прилив на обич. Той искаше да продължи разговора и търсеше елегантен начин да превърне тази малка искра на интерес в нещо по-топло и по-близко. Не че непременно искаше да се върне при нея, даде си сметка тя, но почувства колко наранен и объркан е той от нейния гняв. И със сигурност му липсваше домът. Той не понасяше нещата му да не са му подръка, дори по време на почивка.
— Може ли да мина за по чаша чай някой път?
Елегантността очевидно не се оказа по силите му. Вместо нея избра нетърпението, надявайки се да предизвика съчувствие.
— Ами…
— Когато е удобно, разбира се. — Сякаш причината за нейното колебание бе дали моментът ще е удобен, а не неговата изневяра и последвалата бъркотия.
— Може би по-късно през седмицата? Да се слегне малко прахта?
— О. Така ли? Има ли още, ъъ… прах?
— Тук има. Не знам как е у вас.
— Ако кажа, че няма прах, сигурно ще си помислиш, че, ъъ… всичко е окей за мене.
— Просто ще си помисля, че не си я забелязал, Дънкан. Докато живееше тук, никога не си забелязвал.
— А-а. Аз пък си мислех, че говорим за метафорична прах.
— Така е. Но не пречи човек и да се пошегува, нали?
— Ха-ха. Разбира се. Когато искаш. Сигурно заслужавам да ме дразнят така.
Изведнъж я осени абсолютната безнадеждност на тяхната връзка. Тази връзка не беше безнадеждна заради сегашното си състояние, а е била винаги безнадеждна. Това бе просто неудачна интернет среща с неподходящ, безинтересен мъж, която бе продължила години и години. И въпреки това нещо я караше да флиртува с него, ако един флирт може да включва яд и да изключва забавление, радост и възможност за секс. Тя прецени, че причината е във факта, че е зарязана. А да те зарежат в Гулнес не е просто зарязване.
— Какво ще кажеш за четвъртък?
В действителност не й се чакаше толкова дълго — искаше той да види снимката възможно най-скоро, обаче си даваше сметка, че да копнееш някой да дойде, за да не познае нечия снимка, е грозно и може би дори признак на духовна нищета.
Тери Джаксън, общинският съветник, който отговаряше за музея, беше недоволен от липсата на напредък с изложбата, посветена на 1964 година, и бе пристигнал в музея, за да заяви това лично на Ани.
— Значи в момента централният експонат от изложбата се явява кое? Маринованото акулско око? Понеже не съм сигурен, че хората умират да видят нещо такова.
— Ние не държим да има централен експонат.
— Така ли?
— Да, ние…
— Нека ти го кажа по друг начин. Това акулско око ли е най-интересното, с което разполагаме?
— Идеята е да съберем толкова интересни неща, че да не може да се каже кое е най-интересното.
При всяка среща с Тери Джаксън вниманието на Ани се отклоняваше към неговия перчем, който бе посивял, но гъст и старателно пригладен с помада за коса. На каква възраст трябва да е бил през 1954? На двайсет? На двайсет и една? Още откакто за първи път подхвърли идеята за тази мечтана изложба, а тя в своята наивност и нахалство бе сметнала, че ще успее да я осъществи, Ани имаше чувството, че той е оставил нещо в онази година и че тя може да му помогне отново да го намери. Очевидно акулското око нямаше да свърши тази работа.
— Но вие нямате никакви интересни неща.
— Наистина нямаме достатъчно.
— Не мога да кажа, че съм доволен, Ани. Не съм доволен.
— Съжалявам. Проектът не е лесен. Мисля, че дори ако бяхме разширили темата на изложбата и я бяхме озаглавили „Гулнес през 60-те години на 20 век“, пак нямаше да е лесно.
— Как е възможно? — отвърна той. — Този град беше лудница през шейсетте. Тук кипеше от обществен живот.
— Мога да си представя.
— Не, не можеш — каза той остро. — Само ме баламосваш, за да ми угодиш. Проблемът е, че мислиш, че това място е пълна дупка, и винаги си го мислила. С удоволствие би поставила това акулско око в центъра на празната зала, с което да кажеш на всички: ето го вашия Гулнес. Сигурно ще ти бъде смешно. Знаех си, че трябва да вземем местно момиче за управител на музея, човек, свързан с града.