— Зная, че не съм израснала тук, Тери. Но ми се ще да вярвам, че съм се сраснала с града.
— Глупости. Нямаш търпение да духнеш. Какво пък, приятелят ти май избяга, така че вече можеш спокойно да го направиш. Нищо не те задържа тук повече.
Тя се втренчи в стената зад него, опитвайки се да възпре сълзата, която се събираше в дясното й око. Защо в дясното? Дали защото слъзната жлеза на дясното око е свързана с лявата половина на мозъка, която отговаря за емоционалните травми? Нямаше представа, но мисленето й помагаше.
— Съжалявам — каза Тери. — Не ми е работа да говоря за личния ти живот. Гулнес е велик град, но също така е малък град. Племенникът ми преподава в колежа, а там вече всички знаят.
— Няма проблем. Прав си, разбира се. Нещата, които ме свързват с този град, вече са по-малко. Но искам да направя тази изложба, преди да си тръгна. Ако си тръгна.
— Много мило от твоя страна. Извинявай, че така избухнах заради липсата на напредък. Тази година… не мога да го обясня. Всичко тогава ми се струваше вълшебно и си мислех, че може да е било така и за други хора и те ще хукнат насам с…
— Това е част от проблема, Тери. Не съм сигурна какво ще донесат.
— Аз нищо не съм изхвърлил. Пазя всичко — всеки вестник, всеки билет за кино, дори всеки автобусен билет. Имам един от тези стари, синьо-червени плакати, рекламиращи концерт на „Ролинг Стоунс“, и то с автограф на Бил Уаймън, защото той беше единственият, който се нави да ми даде автограф тогава. Имам снимка на майка ми пред универсалния магазин „Грантс“ в деня, преди да го съборят, имам цяла кутия проклети снимки на акулата, имам снимки с приятелите ми в „Куинс хед“, преди да я превърнат в гадна дискотека.
— Чудя се дали ще имаш нещо против да ни заемеш част от тези материали?
Тя се опита да прозвучи толкова любезно и внимателно, колкото беше възможно при дадените обстоятелства. Но дори да го заплашеше с пистолет, съдът щеше да я оправдае с оглед жалкото финансиране на малки музеи и трудностите пред организирането на всякакви идейни изложби.
— Никой не иска да гледа моите боклуци. Аз със сигурност не искам. Аз искам да видя нечии чужди спомени.
— Но няма да имаш нищо против да ги разгледам, нали?
— Имаш предвид за идеи? За да си съставиш по-добра представа?
— И за това.
— Щом искаш.
— Благодаря. Не бих зачеркнала възможността да ни предоставиш някои от своите материали.
— Трябва да си доста закъсала.
— Да — каза тя. — Е… — но не довърши.
Той имаше право, разбира се, нито тя, нито Дънкан приемаха Гулнес сериозно. Това съставляваше една от най-силните и обединяващи каузи между тях двамата — прозрението към малкия град и неговите жители. Това бе и причината двамата да се съберат и това бе причината да останат заедно, сгушени един в друг срещу студените ветрове на невежеството и еснафщината. И що за организатор на изложба бе тя, след като не вярваше, че този град има минало или настояще, които да си струва да представи в изложба? Единственото, на което двамата с Дънкан бяха станали свидетели, беше липса на култура, а липсата на култура не става за изложба в музея.
Да, тя можеше да си тръгне и една част от нея желаеше това. Нищо не я задържаше в Гулнес, точно както бе казал Тери, освен едно упорито и вероятно неоснователно убеждение, че е свестен човек, а не такъв, който би избягал.
Дънкан знаеше, че тя се прибира към шест, затова пристигна към шест и три минути. Ани пък се бе постарала да се върне в без петнайсет, за да свърши неща, които, оказа се, бяха предварително свършени. Не й отне толкова време да си окачи палтото, колкото бе очаквала, а снимката на хладилника не се нуждаеше от преместване три инча наляво, после три инча надясно и накрая обратно в първоначалната позиция.
А и той не я погледна. Той нищо не поглеждаше.
— Сигурно веднага си разбрала, че правя ужасна грешка — каза, когато тя му предложи бисквита. Беше се привел над чая си и се взираше в чашата с шеговит надпис „Лъжец“. (Тя се бе колебала дали да не му даде друга в случай, че вземе да се разкисне, но той дори не забеляза.) — Истината е, че щях да направя ужасна грешка, дори да бях останал сам през всичките тези години. Дори да бях загорял за…